Ан Райс - Вампирът Лестат

Но нощите отминаваха, даровете пристигаха и на Рено започваше да му става неудобно от всичко това. Две седмици по-късно Роже ми съобщи, че Рено е излязъл с предложение.

Той искаше аз да купя Дома на театралите и да го задържа като директор, като му предоставя достатъчно капитал да поставя по-големи и по-дивни спектакли отвсякога преди. С моите пари и с неговия ум сме можели да накараме всички в Париж да заговорят за театъра.

Не дадох отговор веднага. Отне ми доста време, докато осъзная, че мога просто ей така да стана собственик на театъра. Да го притежавам така, както скъпоценните камъни в сандъка, или дрехите на гърба ми, или кукленската къща, която изпратих на племенничките си. Отказах и затръшнах вратата.

И веднага влязох отново.

— Добре, купете театъра — казах — и му дайте десет хиляди крони, да прави каквото си иска — това беше цяло състояние. А аз дори не знаех защо го направих.

Тази болка ще мине, мислех си, трябва да мине. И аз трябва да овладея мислите си, да разбера, че тези неща не могат да ме засягат.

В края на краищата, къде си прекарвах времето сега? В най-разкошните театри в Париж. Сядах на най-хубавите места да гледам балет и опера, драмите на Молиер и Расин. Мотаех се пред светлините на рампата и зяпах великите актьори и актриси. Имах ушити костюми във всички цветове на дъгата, пръстени със скъпоценни камъни по пръстите, перуки по най-последна мода, обувки с диамантени токи и златни токове.

И имах цяла вечност, за да се опивам с поезията, която слушах, да се опивам с пеенето и замаха на ръцете на танцьорите, да се опивам от пулса на органа в огромната пещера на Парижката Света Богородица, да се опивам от камбаните, които отброяваха часовете за мен, да се опивам от снега, беззвучно падащ над пустите градини на Тюйлери.

И всяка нощ ставах все по-малко предпазлив сред смъртните, все по-спокойно общувах с тях.

Не мина и месец, и събрах куража да нахлуя сред многолюден бал в „Пале Роял“. Бях загрят и зачервен след поредната жертва и незабавно се влях в танца. Не предизвиках ни най-малко подозрение. По-скоро си личеше, че привличам жените, и се възторгвах от допира на горещите им пръсти и мекия натиск на ръцете и гърдите им.

След това се врязах право сред ранните вечерни тълпи по булевардите. Притичах покрай театъра на Рено и започнах да се набутвам в другите театри, за да гледам куклените представления, мимовете и акробатите. Вече не бягах от уличните лампи. Влизах в кафенета и си поръчвах кафе, само за да усетя топлината му с пръстите си, и докато избирах, разговарях с хората.

Дори спорех с тях за състоянието на монархията, втурнах се неистово да овладявам билярда и игрите на карти и ми се струваше, че стига да поискам, мога да вляза в Дома на театралите, да си купя билет и да се промъкна на балкона, за да видя какво става там. Да видя Никола!

Е, не го сторих. Какво си въобразявах — да се доближа до Ники? Да баламосвам непознати, мъже и жени, които никога не са ме виждали, бе едно, но какво щеше да види Никола, ако се взре в очите ми? Какво щеше да види, ако погледне кожата ми? Освен това си имам твърде много работа, рекох си.

Научавах все повече и повече за своята природа и възможности.

Косата ми например бе по-лека, ала по-гъста, и изобщо не растеше. Не растяха и ноктите на ръцете и краката ми, които бяха станали по-лъскави, въпреки, че ако ги изпилех, през деня те пак израстваха до дължината им, когато умрях. И въпреки, че хората при оглед не можеха да разкрият тези тайни, те усещаха други неща — неестествения блясък на очите ми, прекаленото изобилие от отразяващи се в тях цветове, и бледото сияние, което излъчваше кожата ми.

Когато бях гладен, това сияние ставаше особено отчетливо. Още една причина да се нахраня.

И разбрах, че мога да карам хората да изпадат в транс, ако се взирам упорито в тях, а гласът ми изисква много строго модулиране. Можех да говоря твърде тихо за слуха на смъртните, а ако креснех или се засмеех твърде гръмогласно, можех да спукам нечии тъпанчета. Можех да увредя и собствените си уши.

Имаше и други трудности — движенията ми. Аз вървях, тичах, танцувах, усмихвах се и жестикулирах като човешко същество, но при изненада, ужас, скръб тялото ми можеше да се извива и криви като тялото на акробат.

Дори и израженията на лицето ми можеха да бъдат карикатурно преувеличени. Веднъж се унесох, докато вървях по булевард „Дю Тампл“ и мислех за Никола естествено — седнах под едно дърво, вдигнах колене и обхванах глава с длани като скръбен елф от вълшебна приказка. Господата от осемнайсети век, с брокатени рединготи и бели копринени чорапи, не правеха такива неща, поне не и на улицата.