Ан Райс - Вампирът Лестат

Замрях, толкова неподвижно, че чувах грохота на кръвта във вените си.

То, това присъствие , не беше човешко! То нямаше мирис. И откъм него не се носеха човешки мисли. По-скоро ми се струваше прикрито, защитено, и то знаеше, че аз съм тук. Наблюдаваше ме.

Дали си въобразявах?

Стоях, ослушвах се, оглеждах се. От снега се подаваха разпръснати сиви надгробни камъни. А по-надалече се изправяше редица от стари крипти, по-големи, с украса, но също толкова порутени, колкото и надгробните камъни.

Струваше ми се, че присъствието витае някъде около криптите, и щом тръгнах към обкръжаващите ги дървета, го усетих съвсем ясно.

— Кой си ти? — попитах. Чух гласа си — режеше като нож. — Отговори! — провикнах се още по-силно.

Усетих бурно вълнение у него, у това присъствие, и бях сигурен, че то побягна стремглаво.

Втурнах се подире му през църковния двор, усещах как то постепенно отслабва. Ала нищо не видях в пустата гора. И осъзнах, че съм по-силен от него и то се страхуваше от мен!

Я си представете. Да се страхува от мен.

А аз нямах представа дали то е телесно или не — вампир, същият като мен, или нещо безтелесно.

— Е, едно е сигурно — рекох на глас. — Ти си страхливец!

Трепет във въздуха. Гората като че задиша за миг.

Чувството за собственото ми могъщество, което постепенно бе набирало сила, ме обзе цял. От нищо не ме беше страх. Нито от църквата, нито от тъмното, нито от червеите, които разяждаха труповете в моята тъмница. Нито дори от тази странна, тайнствена сила, която бе избягала в гората и като че пак бе съвсем наблизо. Дори и от хората.

Аз бях необикновен демон! Ако седях на стълбището на ада, подпрял лакти на коленете си, и дяволът ми кажеше: „Лестат, ела, избери какъв точно демон желаеш да си, за да скиташ по земята“ как бих могъл да избера по-добър от този, който бях? И внезапно ми се стори, че страданието е идея, която бях познал в друго свое съществуване и нивга повече нямаше да позная.

Сега не мога да удържа смеха си, когато се сетя за онази първа нощ, и особено точно за този момент.

Следващата нощ нахълтах в Париж с толкова злато, колкото успях да понеса със себе си. Слънцето току се бе скрило зад хоризонта, когато отворих очи, и небето все още излъчваше ясно лазурно сияние, когато яхнах кобилата и препуснах към града.

Умирах от глад.

И съдбата се разпореди тъй, че още преди да стигна градските стени, ме нападна главорез. Той изскочи с гръм от гората, от пистолета му блъвна огън и аз успях да видя как куршумът изскача от дулото му и прелита покрай мен. Скочих от коня и го нападнах.

Той беше силен мъжага, и аз се смаях колко много ми харесваха неговите проклятия и съпротивата му. Злобливият прислужник, чиято кръв бях изпил снощи, беше стар. Този имаше стегнато, младо тяло. Дори и грубия допир на зле обръснатата му брада ме блазнеше, и бях във възторг от силата на ръцете му, когато замахваше да ме удари. Но това не беше игра. Той застина, щом забих зъби в артерията му, и когато кръвта бликна, това бе чисто сладострастие. Всъщност толкова прелестна бе, че напълно забравих, че трябва да го пусна, преди сърцето да е спряло.

Бяхме коленичили и двамата в снега, и животът, който влизаше в мен заедно с кръвта, бе като зашеметяваш удар. Дълго време не можех да помръдна. Хммм, наруши вече правилата, помислих си. Сега ще умра ли? Не изглежда много вероятно. Само този разтърсващ делириум.

И клетото мъртво копеле в ръцете ми, което щеше да гръмне и да ми отнесе лицето с пищова си, ако му бях позволил.

Взирах се в здрачното небе, в огромната, обсипана със светлини, маса от сенки напред, която бе Париж. И съществуваше само онази топлина след всичко и очевидно нарастващата сила.

Дотук добре. Изправих се и избърсах уста. После запокитих тялото възможно най-далече в снежния покров. Бях по-силен отвсякога.

Постоях там, обзет от ненаситност и кръвожадност, искаше ми се пак да убия, за да продължи този екстаз вечно. Но не можех да пия повече кръв и постепенно се успокоих, а и настъпи малка промяна. Връхлетя ме безутешност. Самота — сякаш крадецът е бил мой приятел или сродник, и ме е изоставил. Не можех да го проумея — освен това, че пиенето на кръвта бе нещо много интимно. Сега миризмата му бе полепнала по мен и това донякъде ми харесваше. Но ето го, лежеше там, на метри от мен върху набръчканата снежна кора и лицето и ръцете му изглеждаха сиви на светлината на изгряващата луна.

По дяволите, този кучи син възнамеряваше да ме убие, нали така?