Ан Райс - Вампирът Лестат

Кулата очевидно бе единственото, което бе останало от разрушена къща. Но в полъха на вятъра долових мирис на коне, може би така, както животните улавят миризмите — силен, много приятен мирис — и заобиколих мълчаливо отзад, където се натъкнах на временна постройка. Там бе конюшнята.

Вътре имаше не само красива стара карета, но и четири великолепни черни кобили. Беше просто чудесно, че не се бояха от мен. Целунах гладките им хълбоци и дългите им, меки носове. Всъщност дотолкова се влюбих в тях, че можех часове наред да прекарам в изучаването на всичко, което мога за тях, с новите си сетива. Ала жадувах за друго.

В конюшнята също имаше човек — долових и неговия мирис още щом влязох. Но той спеше дълбоко, а като го събудих, разбрах, че той е едно тъповато момче, което не представляваше никаква опасност за мен.

— Сега аз съм твоят господар — казах му аз и му дадох една златна монета. — Но тази вечер няма да си ми нужен, само ми оседлай кон.

Той разбра, колкото да ми каже, че в конюшнята нямало седло, и пак се унесе.

Добре. Отрязах дългите поводи на една от сбруите, надянах ги сам на най-красивата кобила и я яхнах без седло.

Не мога да ви опиша какво беше — кобилата, същински взрив под мен, воят на вятъра и високия свод на нощното небе. Тялото ми се претопи в това на животното. Летях над снега, смеех се на глас, и запявах от време на време. Вземах високи ноти, които никога преди не бях достигал, после запявах с лустросан баритон. Понякога просто крещях от някакво чувство, подобно на радост. Трябваше да е радост. Но как би могло едно чудовище да изпитва радост?

Исках да стигна до Париж, разбира се. Но знаех, че не съм готов. Все още не знаех твърде много за силите си. И затова препуснах в обратна посока и накрая стигнах до покрайнините на селце.

Наоколо нямаше хора, и щом приближих до малката църква, усетих как човешки гняв и невъздържаност нахлуват в странното ми прозрачно щастие.

Бързо слязох от кобилата и бутнах вратата на сакристията. Ключалката й поддаде. Влязох, преминах през нефа и стигнах до олтара за причастие.

Не зная какво чувствах в този момент. Може би ми се искаше да се случи нещо. Бях изпълнен с кръвожадност. И не удари гръм. Вглеждах се в червеното сияние на свещите за бдение на олтара. Вдигнах очи към фигурите, замръзнали в осветената чернота на стъклописите.

И в отчаяние прескочих оградата на олтара за причастие и положих ръце върху самата дарохранителница. Отворих мъничката й порта, бръкнах вътре и извадих украсения със скъпоценни камъни съд за причастие с осветената нафора. Не, тук нямаше никаква сила, нищо, което бих могъл да почувствам, да видя или да усетя с моите чудовищни сетива, нищо, което да ми откликне. Тук имаше късчета хляб, злато, восък и светлина.

Положих глава на олтара. Сигурно съм изглеждал като свещеник посред литургията. После затворих всичко обратно в дарохранителницата. Затворих всичко както си беше, та никой да не разбере, че е извършено светотатство.

А после обиколих едната страна на църквата и завих по другата, яркоцветната живопис и статуи ме запленяваха. Осъзнах, че виждам работата на скулптора и художника, не просто чудото на творчеството. Виждах начина, по който лакът улавя светлината. Виждах грешчици в перспективата, изблици на неочаквана експресивност.

Как ли ще изглеждат великите майстори за моите очи, мислех си аз. Вглеждах се в най-простите орнаменти, изрисувани по измазаните с хоросан стени. После коленичих, за да огледам жилките на мрамора, и най-сетне се усетих, че съм се проснал и вторачил с широко разтворени очи в пода под носа ми.

Това почваше да ми се изплъзва, без съмнение. Станах, малко разтреперан, малко поразплакан, и се загледах в свещите, сякаш бяха живи, и от всичко това ми призляваше.

Време е да изляза оттук и да вляза в селото.

Два часа прекарах в селото, и през повечето време никой не ме видя и чу.

Беше ми абсурдно лесно да прескачам градинските стени, да скачам от земята върху ниските покриви. Можех да скоча на земята от височината на три етажа и да се изкача по стената на сграда, като се вкопчвам с нокти и с палците на краката в мазилката между камъните.

Надничах в прозорците. Виждах двойки да спят в разхвърляните си легла, бебета, дремещи в люлките си, старици, които шият на мъждива светлина.

А къщите ми приличаха на кукленски къщи със своята завършеност. Идеални колекции от играчки с изящните си дървени столчета и излъсканите полици на камините, кърпените пердета и добре изстърганите подове.