Ан Райс - Вампирът Лестат

И през цялото време мислите ми препускаха. Този младеж е бил жив в тази клетка; тази гнила храна, това прокиснало мляко бяха тук или за да го нахранят, или за да го измъчват. Той бе издъхнал в килията, затворен тук с тези трупове, с пълното съзнание, че скоро ще стане един от тях.

Господи, да преживееш такива мъки! Такива мъки! И колко ли от останалите бяха познали съвсем същата участ, млади руси мъже, всички до един.

Бях коленичил и се извивах надолу. Свалих ниско факлата, която държах в лявата си ръка, главата ми се наведе чак до локвата кръв, езикът ми се стрелна от устата ми, все едно език на гущер. Той заблиза кръвта по пода. Тръпки на екстаз. О, каква прелест!

Аз ли вършех това? Аз ли лочех кръв на няма и педя от този труп? Моето сърце ли подскачаше с всяка глътка на няма и педя от мъртвото момче, което Магнус бе довел тук така, както бе довел мен? Това момче, което после Магнус бе обрекъл на смърт, вместо на безсмъртие?

Мръсната килия трепкаше като пламък, докато ближех кръвта. Косите на мъртвеца докоснаха челото ми. Окото му, подобно на пукнат кристал, се взираше в мен.

Защо не бях и аз заключен в тази килия? Каква ли проверка бях издържал, та сега не крещях и не тресях решетките и ужасът, който бях предусетил в селския хан, не ме заливаше бавно?

Трепетите на кръвта преминаха по ръцете и краката ми. И звукът, който чух — величествен звук, също тъй омагьосващ, колкото и тъмночервеният цвят на кръвта, синьото на момчешкото око, блещукащите криле на мушиците, приплъзващото се опалово тяло на червея, сиянието на факлата, — бе собственият ми суров, гърлен рев.

Изпуснах факлата и с мъка се изправих отново на колене, ударих се в тенекиената чиния и счупената кана. Изправих се на крака и побягнах нагоре по стълбището. И когато затръшнах вратата на тъмницата, писъците ми се заиздигаха все по-нагоре, чак до самия връх на кулата.

Бях загубен в звука, който отекваше в камъните и отново се връщаше при мен. Не можех да спра, не можех да затворя уста, нито да я затисна с длан.

Но през решетката на входа и през десетината тесни прозорчета горе видях да се процежда безподобната светлина на утрото. Писъците ми стихнаха. Камъните засияха. Светлината се процеждаше около мен като жежка пара и изгаряше клепачите ми.

Не аз взех решението да побягна — аз просто вече тичах, нагоре, нагоре, към вътрешната стая.

Когато излязох от прохода, стаята бе изпълнена с мъгляв пурпурен огън. Скъпоценните камъни, които преливаха от сандъка, като че се движеха. Когато вдигнах капака на саркофага, не виждах почти нищо.

Той бързо се захлопна над мен. Болката, изгаряща лицето и ръцете ми, утихна и аз не помръдвах, и бях на сигурно място, и страхът и мъката се стопиха и превърнаха в хладен, бездънен мрак.

Жаждата — тя ме пробуди.

И веднага осъзнах къде се намирам, а също и какво съм. Нямаше ги сладките сънища на смъртен за студено бяло вино или за свежата зелена трева под ябълковите дървета в бащината ми градина.

В тесния мрак на каменния ковчег опипах зъбите си с пръсти и открих, че са опасно дълги и остри като малки ножове.

И в кулата имаше смъртен, и въпреки, че не бе стигнал до вратата на външната стая, аз можех да чувам мислите му.

Чух смайването му, когато откри, че вратата към стълбището не е заключена. Това никога преди не се бе случвало. Чух страха му, когато той откри изгорелите цепеници на пода и ме извика:

— Господарю!

Прислужник — това бе той, и донякъде коварен при това. Запленяваше ме този беззвучен слух, с който долавях мислите му, но нещо друго ме тревожеше. Миризмата му!

Вдигнах каменния капак на саркофага и излязох от него. Миризмата беше слаба, ала почти неустоима. Това бе мускусният мирис на първата курва, в чието легло бях утолил страстта си. Печеното еленско след дни и дни наред гладуване през зимата. Ново вино или пресни ябълки, или вода, която се излива с рев от ръба на скала в горещ ден, и аз посягам и жадно гълтам шепа след шепа.

Само че този мирис бе неизмеримо по-богат от всичко това и апетитът, който ламтеше за него, бе безкрайно по-остър и много по-прост.

Запълзях през тайния тунел като създание, което плува в мрака, избутах камъка във външната стая и се изправих на крака.

Там стоеше смъртният и се взираше в мен с пребледняло от потрес лице.

Той беше стар и сбръчкан, и по някакво неясно кълбо от грижи в ума му разбрах, че е коняр и кочияш. Но го чувах толкова неясно, че това ме влудяваше.