Ан Райс - Вампирът Лестат

Отново нищо.

После добавих към кръста няколко щриха, очертаващи тялото на Иисус — ръцете, подгънатите колене, сведената му глава. Написах „Господ Бог Иисус Христос“ — единствените думи, които можех да напиша правилно, освен собственото си име, и отново нищо не се случи.

И като попоглеждах неспокойно към думите и малкото разпятие, опитах се да вдигна капака на ковчега.

Дори и с новопридобитата ми сила, не ми беше лесно. Никой смъртен не би могъл да се справи сам.

Но това, което ме озадачаваше, беше колко мъчно ми се видя. Аз не притежавах неограничена сила. И несъмнено не бях силен колкото стария вампир. Може би сега притежавах сила колкото трима мъже или четирима — беше ми невъзможно да преценя.

В онзи миг това ми се стори доста внушително.

Погледнах вътре в ковчега. Нищо повече от теснина, пълна със сенки, където не можех да си представя да легна. По ръба бяха изписани думи на латински и аз не можех да ги разчета.

Това ме терзаеше. Искаше ми се думите да ги няма там и копнежът ми по Магнус и моята безпомощност заплашваха да ме смажат. Мразех го за това, че ме бе изоставил! И осъзнах, в цялата му ирония, че съм почувствал обич към него, преди той да скочи в огъня. Бях почувствал обич към него, когато видях червените одежди.

Дяволите обичат ли се един друг? Разхождат ли се подръка из ада и разправят ли си „Ах, ти си ми приятел, колко те обичам!“ и тям подобни неща? Въпросът, който си задавах, беше доста отвлечен интелектуален въпрос, нали? Всички твари в ада би трябвало да се мразят помежду си, както всички спасени мразят прокълнатите, безрезервно.

Цял живот го знаех. Като дете ме ужасяваше идеята, че аз бих могъл да отида в рая, а майка ми — в ада и аз ще трябва да я мразя. Не бих могъл да я мразя. Ами ако попаднехме в ада заедно?

Е, сега знам, че независимо дали вярвам в ада или не, вампирите могат да се обичат помежду си, че и когато се посветиш на злото, не преставаш да обичаш. Или така ми се стори в този кратък миг. Но не започвай пак да плачеш. Не мога да търпя всичкия този плач.

Извърнах очи към големия дървен сандък, отчасти скрит от горния край на ковчега. Не беше заключен. Прогнилият му дървен капак едва не се откърти от пантите, когато го отворих.

И въпреки че старият господар бе казал, че ми оставя съкровището си, онова, което видях вътре, ме слиса. Сандъкът беше претъпкан със скъпоценности, злато и сребро. Там имаше безбройни пръстени със скъпоценни камъни, диамантени огърлици, перлени нанизи, сребърни сервизи, монети и стотици и хиляди най-разнообразни драгоценности.

Прокарах леко пръсти по купа, а после започнах да греба с шепи, и ахвах, щом светлината разпалеше червеното на рубините, зеленото на смарагдите. Виждах отблясъци от цветове, каквито не бях и сънувал, богатство, което никак не можеше да се измери. Това бе прочутият сандък на карибските пирати, пословичният кралски откуп.

И сега то беше мое.

Разгледах го пак, този път по-бавно. Из купа съкровища бяха пръснати и лични и нетрайни вещи. Маски от сатен, който гниеше и се ронеше от златната украса, дантелени кърпички и парчета плат със забодени в тях игли и брошки. Тук имаше парче кожена сбруя, окичена със златни звънчета, мухлясала дантела, прокарана през пръстен, дузини кутийки за енфие, медальони, окачени на кадифени панделки.

От своите жертви ли бе взел Магнус всичко това?

Вдигнах един инкрустиран със скъпоценни камъни меч, твърде тежък за днешните времена, и износен чехъл, запазен може би заради токата си с фалшив диамант.

Разбира се, той беше вземал каквото си поиска. Ала въпреки това сам той ходеше облечен в дрипи, в опърпан костюм от друга епоха и бе живял тук, както в някой по-ранен век са живели отшелниците. Не можех да го проумея.

Ала из това съкровище бяха разпръснати и други предмети. Броеници от разкошни безценни камъни, и все още с разпятията! Докосвах малките свещени изображения. Клатех глава, хапех си устната, сякаш казвах: колко ужасно е, че ги е откраднал! Но в същото време ми се струваше много смешно. И това бе още едно доказателство, че Бог няма власт над мен.

И както се бях замислил и се опитвах да реша дали всичко това е било толкова случайно, колкото изглеждаше сега, извадих от съкровището изящно огледало с дръжка, инкрустирана с перли.

Огледах се в него почти несъзнателно, както често човек поглежда в огледала. И там се видях, както би очаквал един човек, само дето кожата ми бе много бяла, също толкова бледа, колкото кожата на стария демон, а цветът на очите ми от обичайното синьо се бе преобразил в смесица от виолетово и кобалтово с приглушени дъгоцветни отблясъци. Косата ми бе добила сияен блясък, и когато я пригладих назад с пръсти, почувствах в нея нова, непозната жизненост.