Ан Райс - Вампирът Лестат

Кости нямаше. Сякаш демонът се беше разпаднал. Пепелта, която успях да събера в шепи, отнесох на прозореца. И щом вятърът я понесе, аз прошепнах сбогом на Магнус и се питах дали той би могъл все още да ме чуе.

Най-сетне останаха само овъглените цепеници и саждите, които изтрих с ръце и разпилях в тъмното.

Време беше да огледам вътрешната стаичка.

Камъкът се отместваше лесно, както бях видял и преди, а отвътре имаше прикрепена кука, с която да го издърпам след себе си.

Но за да се вмъкна в тесния и тъмен проход, трябваше да легна по корем. А когато коленичих и надникнах вътре, светлина в края му не се виждаше. Не ми се хареса как изглежда.

Знаех, че ако все още бях смъртен, нищо не би могло да ме склони да се вмъкна в подобен проход.

Но старият вампир достатъчно простичко ми беше обяснил, че слънцето ще ме изпепели така, както огънят. Трябваше да се добера до ковчега. И усетих как страхът отново ме залива.

Легнах на земята и пропълзях като гущер в прохода. Точно както се боях, не можех да си повдигна главата. И нямаше място да се обърна и да хвана куката. Трябваше да се закача с крак за нея и да пропълзя напред, за да издърпам камъка.

Пълен мрак. Имаше място само колкото да се надигна около педя на лакти.

Изпъшках, страхът се надигна, мисълта, че не мога да си вдигна главата, ме побъркваше, и най-накрая я тряснах в камъка, замрях и захленчих.

Но какво да правя? Трябваше да стигна до ковчега.

Затова се смъмрих, че трябва да спра да хленча, и започнах да пълзя, все по-бързо и по-бързо. Коленете ми застъргваха камъка. Ръцете ми опипваха за процепи и пукнатини, за да ме изтеглят напред. От напрягането ме болеше вратът и едва се удържах да не вдигна отново глава в паниката си.

И когато главата ми изведнъж опря в твърд камък, натиснах го с цялата си тежест. Усетих го как помръдва и в мрака се процеди бледа светлина.

Измъкнах се от прохода и се намерих в малка стаичка.

Таванът беше нисък и сводест, а високият прозорец — тесен и с познатата решетка от дебели железни пръти. Но сладкото виолетово нощно сияние, което проникваше вътре, осветяваше голяма камина, изсечена в далечната стена, дървата бяха приготвени за огъня, а до нея, под прозореца — древен каменен саркофаг.

Моето червено, поръбено с кожи наметало бе метнато върху саркофага. А на една грубо издялана пейка мярнах великолепен костюм от червено кадифе, украсен със злато и много италианска дантела, а също червени копринени бричове, бели копринени чорапи и чехли с червени токове.

Отметнах косата от лицето си и я пригладих назад, и избърсах тънкия слой пот от горната си устна и от челото. Кървава беше тази пот, и когато я видях по ръцете си, ме изпълни странна възбуда.

Ах, какво съм аз — помислих си — и какво ли ми предстои? Дълго време съзерцавах тази кръв, а после си облизах пръстите. Прелестна, трепетна наслада прониза тялото ми. Чак след време успях да се стегна достатъчно, че да отида до камината.

Хванах две съчки като стария вампир, затърках ги много енергично и бързо и видях как те почти се изгубиха и от тях нагоре се стрелна пламък. В това нямаше никаква магия, само сръчност. И когато огънят ме сгря, аз съблякох изцапаните си дрехи и избърсах с ризата си и последната следа от човешки отпадъци, и хвърлих всичко това в огъня, а после облякох новата премяна.

Червено, ослепително червено. Дори и Никола нямаше дрехи като тези. Това бяха дрехи от Версайския двор, в чиято бродерия бяха вшити перли и мънички рубини. Дантелата на ризата беше от Валансиен, такава бях виждал на сватбената рокля на майка си.

Метнах вълчето наметало на раменете си. И въпреки, че белият мраз изтече от крайниците ми, аз се чувствах като създание, изваяно от лед. Когато си позволих да опипам и огледам дрехите, усетих усмивката си вледенена, проблясваща и странно бавна.

На сиянието на пламъците огледах ковчега. Върху тежкия му капак бе издялана фигурата на старец и аз мигом разбрах, че тя бе подобие на Магнус.

Но тук той лежеше в покой, шутовската му уста бе затворена, очите му се взираха кротко в тавана, косата му бе изящна грива от дълбоко изрязани вълни и къдрици.

Това нещо несъмнено беше на три века. Той лежеше с ръце, скръстени на гърдите, облечен в дълги одежди, а от меча му, изваян в камъка, някой бе отчупил дръжката и част от ножницата.

Взирах се в тази част незнайно колко дълго, виждах, че е издялана с голямо старание.

Дали някой се бе опитал да премахне кръстовидната форма? Прокарах пръсти по нея. Разбира се, нищо не се случи, също както когато редях всичките онези молитви. Приклекнал в праха до ковчега, аз начертах в него кръст.