Ан Райс - Вампирът Лестат

Всъщност този там, в огледалото изобщо не беше Лестат, а някакво негово копие, създадено от други субстанции! И няколкото бръчки, които времето бе прокарало по лицето ми на двайсетгодишна възраст, бяха или изчезнали, или по-лаконични и мъничко по-дълбоко врязани отпреди.

Взирах се в отражението си. Неистово търсех себе си в него. Разтърквах лицето си, дори и огледалото търках и стисках устни, за да не се разплача.

Най-сетне затворих очи, и пак ги отворих, и се усмихнах много нежно на създанието. И той ми се усмихна. Да, това си беше Лестат. И в лицето му нямаше нищичко, което да намеква за злоба.

Е, поне не за голяма злоба. Само старата пакостливост и импулсивност. То би могло дори да е ангел, това създание, само че когато сълзите му наистина бликнаха, те бяха червени и целият му образ имаше червен оттенък, защото виждаше в червено. И имаше злобни мънички зъбки, които можеше да забие в долната си устна, когато се усмихва, и това правеше вида му абсолютно ужасяващ. Едно добричко лице с една дребна чертица, която бе ужасно, ужасно зловеща!

Но внезапно ми хрумна, че виждам собственото си отражение! А не твърдяха ли, че призраците, духовете и тези, чиито души бе обсебил адът, огледалата не ги отразяват?

Обзе ме жажда да науча всичко за това, в което се бях превърнал. Жажда да узная как мога да попадна сред смъртните. Исках да обикалям улиците на Париж, да виждам с новите си очи всички чудеса на живота, които нявга бях съзирал. Исках да виждам хорските лица, да виждам разцъфналите цветя и пеперудите. Да видя Ники, да чуя свирнята на Ники… Не.

Отречи се от това. Но съществуваха хиляди видове музика, нали? И когато затворих очи, ми се стори, че чувам оркестъра на Операта, ариите кънтяха в ушите ми. Толкова отчетлив бе споменът, толкова ясен.

Ала нищо оттук нататък нямаше да е обикновено. Ни радостта, ни болката, ни най-простичкия спомен. Всичко щеше да притежава този великолепен блясък, дори и скръбта по загубеното завинаги.

Оставих огледалото, взех от сандъка една пожълтяла дантелена кърпичка и избърсах сълзите си. Обърнах се и бавно приседнах до огъня. Сладка топлина се разля по лицето и ръцете ми.

Силна и сладка дрямка ме обори, и щом затворих очи, отново се потопих в странен сън за Магнус, който открадва кръвта. Усещането за магия се завърна, усещане за омайна наслада — Магнус ме прегръща, свързан е с мен, моята кръв изтича в него. Но чух как веригите стържат по пода на старата катакомба. Видях безпомощния вампир в ръцете на Магнус. В това имаше и още нещо… Нещо важно. Смисъл. За кражбата, за предателството, за това да не се предаваш пред никого — ни пред Господ, ни пред демон и никога пред човек.

Мислех ли мислех за това, полубуден, полупотънал в съновидение, и тогава ми хрумна най-безумната мисъл — да разкажа на Ники за всичко това, веднага щом се прибера, да го разкажа от край до край, този сън, и възможния му смисъл, и щяхме да го обсъдим…

В ужасен потрес отворих очи. Човекът в мен се огледа безпомощно из стаята. Той отново се разрида и новороденият демон бе още твърде млад, че да успее да го обуздае. Ридания и хълцания излизаха от устата ми, и аз я затиснах с ръка.

Магнус, защо ме изостави? Магнус, какво да правя, как да продължа нататък?

Свих колене и отпуснах глава върху тях, а мислите ми бавно започнаха да се проясняват.

Е, голяма веселба беше да се преструваш как оттук нататък ще бъдеш вампир, рекох си, да облечеш тези великолепни одежди, да прокарваш пръсти по всички тези бляскави богатства. Но ти не можеш да живееш така! Не можеш да пиеш кръвта на живи същества! Дори и да си чудовище, ти притежаваш съвест, тя ти е вродена… Добро и зло, добро и зло. Ти не можеш да живееш без вяра в… Не можеш да търпиш дела, които… Утре ти ще… Ти ще… Какво?

Ти ще пиеш кръв, нали?

Златото и безценните камъни светеха като живи въглени в сандъка наблизо, а зад решетките на прозореца към сивите облаци се издигаше виолетовото сияние на далечния град. Каква ли е тяхната кръв? Топла, жива кръв, не кръв на чудовище. Езикът ми опря в небцето, облиза острите зъби.

Поразмишлявай за това, Вълкоубиецо.

Бавно се изправих на крака. Сякаш по-скоро волята ме изправи, а не тялото, толкова лесно беше. И аз взех желязната халка с ключове, която бях донесъл със себе си от външната стая, и тръгнах да разглеждам моята кула.

Празни покои. Зарешетени прозорци. Огромната, безкрайна нощна шир над назъбените стени. Само това намерих над земята.