Ан Райс - Вампирът Лестат

Виждах всичко това като някой, който никога не е бил част от живота и се вглежда с обич в най-простите детайли. Колосана бяла престилка, закачена на куката си, износени ботуши върху решетката на камината, кана до леглото.

И хората… О, хората бяха истински чудеса.

Разбира се, аз долавях миризмата им, но бях утолил глада си и тя не ме правеше нещастен. По-скоро изпадах в глупашки възторг от розовата им кожа и деликатни крайници, точността, с която се движеха, целият процес на живота им, сякаш никога не съм бил един от тях. Това, че имаха по пет пръста на всяка ръка, ми се виждаше забележително. Те се прозяваха, плачеха, въртяха се в съня си. Бях омагьосан от тях.

А когато заговореха, и най-дебелите стени не можеха да ми попречат да чувам думите им.

Но най-очарователната страна на моите изследвания беше, че аз чувах мислите на тези хора , точно както бях чувал и злия прислужник, когото убих. Нещастие, мъка, очаквания. Това бяха потоци във въздуха, някои слаби, други — заплашително силни, трети — само някакво трепване, утихнало, преди да разбера откъде идва.

Ала, реално погледнато, не можех да чета мисли.

Най-баналните мисли бяха скрити за мен, и когато сам изпадах в размисъл, дори и най-силните страсти не ми пречеха. Накратко, до мен достигаха силните чувства и то само когато аз желаех да ги долавям, а имаше души, които дори и в огъня на гнева не ми даваха нищо.

Тези открития ме разтърсиха и почти ме раниха, както и простата красота навсякъде, накъдето погледнех, великолепието на обикновеното. Но аз съвършено добре знаех, че зад нея се крие бездна, в която бих могъл съвсем изведнъж, безпомощно, да пропадна.

В края на краищата, аз не бях едно от тези топли, пулсиращи чудеса на сложността и невинността. Те бяха моите жертви.

Време бе да напусна селото. Тук бях научил достатъчно. Ала преди да си тръгна, аз извърших една последна дръзка постъпка. Не можах да се удържа. Просто бях длъжен да го направя.

С вдигната висока яка на червеното ми наметало аз влязох в хана, намерих си ъгълче далеч от огъня и си поръчах чаша вино. Всички в тясната кръчмичка ме огледаха, но не защото разбраха, че сред тях има свръхестествено създание. Те просто зяпаха богато облечения господин! И аз останах там двайсет минути, като отивах все по-далеч в предизвикателствата си. Никой, дори и мъжът, който ме обслужи, не забеляза нищо! Разбира се, дори не докоснах виното. Само го подуших и разбрах, че няма да понесе на тялото ми. Но важното беше, че можех да подвеждам смъртните ! Можех да се движа сред тях!

Излязох от хана тържествуващ. Щом стигнах гората, побягнах. И бягах толкова бързо, че небето и дърветата се размазваха пред погледа ми. Почти летях.

После спрях и заскачах, затанцувах наоколо. Събрах камъни, и ги запокитвах толкова надалеч, че не виждах къде падат. А когато видях един паднал клон, дебел и пълен с мъзга, го вдигнах и го скърших на коляното си, като да беше вейка.

Закрещях, а после отново запях с цяло гърло. Строполих се върху тревата, разтърсен от смях.

А после станах, захвърлих наметалото и меча си и започнах да въртя цигански колела. Въртях цигански колела досущ като акробатите в театъра на Рено. А после направих идеално салто. Повторих го, този път назад, а после напред, а после започнах да въртя двойни салта, тройни салта и скочих право нагоре във въздуха на около петнайсет стъпки над земята, а после паднах на краката си позадъхан и ми се искаше да продължа с номерата.

Но утрото идваше.

Едва доловима промяна във въздуха, в небето, ала аз го знаех толкова добре, сякаш биеха камбаните на Ада. Камбаните на Ада зовяха вампира да се прибере у дома и да заспи съня на смъртта. Ах, разтапящата се прелест на небето, прелестното видение на мъгляви камбанарии. И ми хрумна странна мисъл — че в ада светлината на огньовете ще е толкова ярка, че ще е равна на слънчевата, и това ще е единствената слънчева светлина, която някога ще видя пак.

Но какво съм направил, питах се аз. Не съм искал това, не съм му се отдал. Дори и когато Магнус ми каза, че умирам, аз му се съпротивлявах, ала въпреки това сега чувам камбаните на Ада.

Е, на кого му пука?

Когато стигнах църковния двор, готов да препусна с кобилата към дома, нещо отвлече вниманието ми.

Стоях и държах поводите на кобилата, загледан в малкото гробище, и не можех да разбера какво точно има. После то се появи отново и разбрах. Усетих ясно доловимо присъствие в църковния двор.