Ришел Мийд - Ледено ухапване

— И така, те най-после се отказаха да те разпитват повече? — попита Ейдриън.

— Да. Накрая решиха, че действително не знам нищо.

— Добре — рече той и се намръщи. В този миг осъзнах, че той като никога е напълно сериозен. — Сигурна ли си, че не знаеш нищо?

— Вече ти казах. Нашата връзка е еднопосочна.

— Хмм. Добре. Щом казваш.

Тя го изгледа сърдито.

— Ти какво, да не си мислиш, че крия нещо? Ако можех да я намеря, щях да го направя!

— Зная, но след като си способна на всичко това, между вас двете би трябвало да съществува много силна връзка. Използвай я, за да й говориш в сънищата й. Аз се опитах, но не успях да се задържа достатъчно дълго…

— Какво каза? — възкликна Лиса. — Говорил си с нея в нейните сънища!

Сега бе негов ред да изглежда озадачен.

— Разбира се. Не знаеш ли как се прави това? Моите сънища…

Спомних си как Лиса ми бе разказвала за необикновените способности на мороите, как могат да използват силите на появата на Ейдриън в моите сънища не е била случайност. Той е успял да проникне в мозъка ми, може би по начин, подобен на този, по който аз се вмъквах в мислите и чувствата на Лиса. Мисълта ме притесни. А Лиса още не можеше да го проумее.

Той прокара ръка през косата си, отметна глава назад и впери замислено поглед в кристалния полилей над него.

— Добре. И така, ти не виждаш аурата и не разговаряш с хора в съня им. А какво можеш да правиш?

— Аз… мога да лекувам. Хора. Животни. Растения. Мога и да връщам мъртвите към живота.

— Наистина ли? — Изглеждаше силно впечатлен. — Добре. За това заслужаваш признание. И какво още?

— Хм, ами мога да използвам внушението.

— Това всички го можем.

— Не, аз наистина го владея. И не е трудно. Мога да накарам хората да направят всичко, което пожелая — дори и лоши неща.

— Аз също. — Очите му светнаха. Чудя се какво ще се случи, ако се опиташ да го използваш върху мен…

Тя се поколеба и погали разсеяно с пръсти червения килим. — Е… не мога.

— Но нали каза, че можеш.

— Мога, обаче не точно сега. Взимам лекарства… за депресията и другите оплаквания… а това ми пречи при магията.

Той вдигна ръце.

— Как мога да те науча тогава да проникваш в сънищата? Какво друго да направим, за да открием Роуз?

— Виж какво — заговори тя сърдито. — Не искам да взимам лекарства. Но когато не ги пиех… правех наистина шантави неща. Опасни неща. Така действа духът на тези, които го владеят.

— Аз пък не взимам лекарства. И съм си много добре — заяви той.

Не, не беше добре, осъзнах аз.

Лиса също го разбра.

— Ти действително се държа много странно онзи ден, когато Дмитрий беше в стаята ти — изтъкна тя. — Започна да бърбориш глупости, без никакъв смисъл.

— О, онова ли? Да… случва се понякога. Но, повярвай ми, не е много често. Приблизително веднъж месечно, даже и по-рядко. — Звучеше искрено.

Лиса се втренчи в него, замислена за всичко, което й бе споделил. Какво би станало, ако Ейдриън действително е способен на това? Ако можеше да използва духа без хапчета и без каквито и да било вредни странични ефекти? Та това бе всичко, за което тя копнееше. А и не бе сигурна дали хапчетата още й действаха…

Той се усмихна, явно отгатнал мислите й.

— Какво ще кажеш, братовчедке? — попита. Не му бе необходимо да използва внушението. Предложението му само по себе си бе достатъчно изкушаващо. — Мога да те науча на всичко, което зная, когато отново си в състояние да използваш магията. Ще е нужно известно време, докато организмът ти се изчисти от хапчетата, но стане ли това веднъж…

Точно от това най-малко се нуждаех в момента. Можех да понеса всичко друго, което Ейдриън можеше да направи: да я сваля, да й даде да пуши от изчанчените му цигари, въобще каквото и да е. Но не и това. Последното, което исках, бе Лиса да спре хапчетата. Точно това не желаех да се случва.

Излязох неохотно от главата на Лиса и се върнах към ужасната ситуация, в която се бях озовала. Искаше ми се да проследя по-нататъшното развитие на отношенията между Ейдриън и Лиса, но нямаше смисъл да ги наблюдавам. Добре. Сега наистина се нуждаех от план. Трябва да предприема нещо. Трябва някак си да измъкна всички ни оттук. Но като се огледах, както досега, не открих нищо, което би улеснило бягството ни. Затова прекарах следващите няколко часа, потънала в мрачни размисли.

Днес ни охраняваха трима пазачи. Изглеждаха малко отегчени и уморени, но недостатъчно, за да ни изпуснат от зорките си погледи. До мен Еди изглеждаше като изпаднал в безсъзнание, а Мейсън бе вперил невиждащ поглед в пода. На другия край на помещението Кристиан също не гледаше в нещо конкретно, а Мия, според мен, бе заспала. Осъзнах болезнено колко е пресъхнало гърлото ми и едва не се разсмях, като си припомних как й заявих, че водната магия е безполезна. Може наистина да не е от полза при някоя схватка, но сега бих дала всичко, за да може Мия да призове някаква…