Ришел Мийд: Ледено ухапване

— И кой е той?

— Артур Шьонберг.

Моментално отклоних очи от шосето към Дмитрий.

— Какво?! — извиках.

Артур Шьонберг беше жива легенда. Един от най-великите унищожители на стригои в цялата история на пазителите. Преди той оглавяваше Съвета на пазителите, чиято задача бе да разпределя пазители между мороите и да взима решения за съдбата на всекиго от нас. Но накрая се бе оттеглил и бе станал пазител на Бадика, една от най-знатните кралски фамилии. Знаех, че, макар и оттеглил се, той си оставаше смъртоносно опасен. Изучаването на подвизите му беше част от моята учебна програма.

— Но нямаше ли… нямаше ли някой друг на разположение? — попитах аз притеснена.

Забелязах как Дмитрий се опита да прикрие усмивката си.

— Ще се справиш. Освен това, ако Арт те одобри, това ще бъде страхотна препоръка в досието ти.

Арт? Дмитрий наричаше на малко име един от най-прославените пазители? Разбира се, самият Дмитрий беше супер пазител, така че не би трябвало да се изненадвам.

В колата надвисна неловко мълчание. Прехапах устни, питайки се дали ще успея да покрия високите изисквания на Артур Шьонберг. Досега оценките ми бяха добри, но бягството ми и сбиванията, в които се бях забърквала в училище, можеха да хвърлят сянка върху бъдещата ми кариера.

— Ще се справиш — повтори Дмитрий. — Добрите неща в досието ти са много повече от лошите.

Сякаш бе прочел мислите ми. Усмихнах се леко и го стрелнах с поглед. Беше грешка. Дълго, слабо тяло, чиято красота се забелязваше дори и докато седеше. И бездънни тъмни очи. Тъмнокестенява коса, дълга до раменете, вързана отзад. Мека и гладка като коприна. Знаех го, защото бях прокарала пръсти през нея, когато Виктор Дашков ни беше впримчил в коварната си клопка с магията за съблазняване. С огромно усилие на волята си заповядах отново да дишам дълбоко и да отклоня поглед встрани.

— Благодаря ти, треньоре — подразних го аз и се сгуших в седалката.

— Винаги съм готов да ти помогна — отвърна ми той. Гласът му прозвуча развеселено и безгрижно — рядкост за него.

Обикновено беше сериозен и строг, готов за всякакви атаки. Вероятно смяташе, че в хондата е в безопасност — или поне доколкото можеше да бъде, когато е около мен. Не бях единствената, която изпитваше затруднение да пренебрегва романтичното напрежение помежду ни.

— Знаеш ли какво наистина ще ми помогне? — попитах го, без да го гледам в очите.

— Хм?

— Ако изключиш тази скапана музика и пуснеш нещо, излязло след падането на Берлинската стена.

Дмитрий се засмя.

— Най-ниските ти оценки са по история, но въпреки това знаеш всичко за Източна Европа.

— Хей, нали трябва да имам материал за шегите си, другарю.

Все още усмихнат, той завъртя копчето на радиото. И попадна на кънтри музика.

— Хей! Нямах това предвид! — извиках сърдито.

Той едва се сдържа да не прихне от смях.

— Ти избери. Или това, или предишното.

Въздъхнах примирено.

— Я по-добре да се върнем на парчетата от осемдесетте години.

Той пак завъртя копчето, а аз скръстих ръце пред гърдите си, докато някаква непозната рок група, звучаща като европейска, пееше как видеото убило звездата на радиото. На мен пък ми се щеше някой да убие това радио.

Внезапно петчасовото пътуване ми се стори цяла вечност.

Артур Шьонберг живееше заедно с фамилията, която охраняваше, в малък град покрай магистрала 1–90, недалече от Билингс. По принцип мороите не бяха единодушни по въпроса, къде е по-разумно да се живее. Някои от тях твърдяха, че големите градове са по-подходящи, тъй като в тях вампирите се сливат с тълпата и не привличат вниманието на околните. Но други морои, като например членовете на тази фамилия, предпочитаха по-слабо населените места, понеже вярваха, че колкото по-малко хора има наоколо, толкова по-малко ще бъдат онези, които ще ги забележат.

Успях да убедя Дмитрий да спрем в едно от крайпътните денонощни заведения за бързо хранене. После се забавихме, за да заредим колата с бензин, и пристигнахме чак по обяд. Къщата беше едноетажна, но просторна. Цялата беше облицована с дърво и имаше огромни прозорци — затъмнени, естествено, за да не пропускат слънчевата светлина. Изглеждаше нова и скъпа и макар да бе построена сред тази пустош, действително приличаше на жилище, каквото според мен трябваше да има всяка фамилия от кралски произход.

Изскочих от хондата. Ботушите ми затънаха в чистия сняг, за щастие дълбок само два-три сантиметра, преди чакълът от алеята да заскърца под подметките ми. Денят беше тих и спокоен, като се изключи лекият вятър. Двамата с Дмитрий поехме към къщата по пътеката от речни камъни, която пресичаше предния двор. Той крачеше до мен със сериозна физиономия, но иначе във ведро, дори весело настроение, също като мен. И двамата изпитвахме нещо като виновно задоволство от приятното пътуване с колата.