Ришел Мийд - Огнено сърце

След като нахлу в къщата на Джаки и разказа за случилото се през онази нощ, ние тутакси прибягнахме към стандартните методи на действие. Многократно звънихме на мобилния телефон на Сидни. Отидохме до затворения ресторант. Там нямаше и следа от Сидни – както и в "Амбъруд". Само за два часа всички лични вещи бяха прибрани от стаята ѝ, а администрацията бе уведомена, че Сидни Мелроуз и Зоуи Ардмор напускат училището, при това незабавно. Нямаше оставен нов адрес. Напълно естествено объркването ни предизвика недоумение у персонала, тъй като се предполагаше, че сме роднини.

Маркъс ни чакаше в дома на Джаки. Не желаеше да идва в общежитието, в случай че алхимиците все още се навъртат в района. Видимо разтревожен, скочи на крака още щом влязохме в стаята. Джаки кръстосваше нервно из стаята.

– Открихте ли нещо? – попита тя. Еди поклати глава, а аз отидох при Маркъс.

– Къде е тя? – попитах настойчиво. – Къде биха могли да я отведат?

– Не зная – отвърна той с измъчено изражение.

– Разбира се, че знаеш! Точно това е по твоята част. – Едва се сдържах да не го разтърся. – Нали знаеш всичките им мръсни игри, дявол да го вземе! Предполага се, че си големият мозък! Къде е тя?

Еди дойде при нас и ме хвана за ръката. Мисля, че се боеше да не се нахвърля върху Маркъс.

– По-кротко – предупреди ме той.

– Съжалявам – промълви с пребледняло лице Маркъс. – Наистина не знам къде е тя. Мога само да гадая, да се обадя тук-там. Но след като няма за какво да се хвана, това е все едно да търсиш игла в купа сено, казано пословично.

Обикновено хората не използват изрази като "казано пословично". Това е запазена марка на такива умници като алхимиците. Сидни също щеше да я използва. Простенах и се тръшнах в едно кресло.

– Те казаха, че ще я спасят от проклятието – рече Еди. Изглеждаше ужасно и не си бе дал труда да се измие и да почисти дрехите си.

– Да – съгласи се Маркъс мрачно. – Сигурен съм, че те точно това си мислят, че правят. Има безброй места, където биха могли да я скрият – много от които, не, повечето от които дори моите информатори не знаят. Места, където отвеждат хора като нея. Ами, те не са публично достояние в средите на алхимиците.

Хора като нея.

Прилоша ми. Зарових лице в длани, докато си мислех за безумната история, която ни разказа Еди.

– Онзи телефон. Онзи проклет телефон. – Аз бях виновен. Моя беше вината, че я бяха заловили. Ако не бях толкова небрежен, нямаше да го изгубя. Когато вдигнах глава, видях, че всички ме гледат озадачено. Дори Еди, който бе наясно с нашата история, не проумяваше каква е ролята на телефона. Маркъс внезапно се изправи.

– Почакайте. Ние можем да я намерим. Зная как.

Затаих дъх и се надигнах.

– Как?

– С твоя помощ – заяви Маркъс нетърпеливо. – С помощта на магията на духа можеш да проникваш в сънищата. Тя все някога ще заспи. Открий я и я накарай да ни каже къде се намира.

Свлякох се обратно в креслото. Идеше ми едновременно да се смея и да плача. Исках да удрям, да троша.

– Не мога. Може да се каже, че духът ми в момента е извън строя.

И наистина беше. Страхът, че няма да мога да излекувам Сидни, ако се нарани, ме преследваше от първия ден, в който започнах да вземам стабилизатора на настроението. Но никога, никога не съм си представял, че ще ми се наложи да създам сън. Макар да знаех, че е безнадеждно, се опитах да се концентрирам и достигна до духа, както бях свикнал. Нищо не стана. Дори не беше като да го усещам и да не мога да го достигна. Духът просто го нямаше.

Разочаровах я, провалих се. Бях слаб, твърде слаб, за да се справя с тъмната страна на духа. Предадох се, посегнах към хапчетата и сега бях безсилен да ѝ помогна. Дали духът ще се върне, ако ги спра? И колко време ще отнеме? В този момент подобни въпроси бяха безполезни. Сидни бе изчезнала и никой от нас не можеше да направи нищо, когато тя най-много се нуждаеше от нас.

Джаки се прокашля.

– Аз може би ще успея да помогна. Мога да направя магия за отгатване – също като онази, която тя направи за твоята приятелка морой. Трябва ми косъм от косата ѝ.

Плаха надежда се зароди в мен.

– Сигурен съм, че в апартамента ми има много от нейните косми. – При тези думи веждите на Маркъс се стрелнаха нагоре.

– Тук също трябва да има. – Джаки се извърна и забърза към работилницата. Последвах я и наблюдавах как тя коленичи до рафта, където Сидни държеше нещата, които не можеше да занесе в стаята си в общежитието.