Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Но не искаше точно той да се окаже побеснялото момче, невъздържаното копеле. Онзи, покрай когото стъпват на пръсти, защото може да нарани някого след малко или никакво предизвикване. Потърси в себе си онзи гняв за който знаеше че го има, към момчето оскърбило майка му, но днес той беше само притъпена болка. Точно сега в Кип нямаше никаква стръв за насилие.

— Защо говориш така? — попита той. Отчасти му се искаше да заплаче.

— Какво? — изръмжа момчето. — Не съм свършил с тебе!

— Ти не си нищо — каза тъжно Кип. — А аз — още по-малко. Аз съм побърканият насилник.

Другите обучаеми за Черната гвардия се бяха струпали около тях, разбира се, жадни да видят какво ще стане. Треньорът, забеляза Кип, видимо не бързаше да прекрати свадата. Може би беше най-добре йерархията да се установи рано в Черната гвардия.

Кип се надигна. Трябваше му поне една искрица гняв, но нямаше нищо. Твърде трудно му беше да си помисли как хладнокръвно и подло ще удари друго момче. Особено след като с основание му беше ядосано.

— Чакай, чакай малко — каза Кип. — Как се казваш?

„Няма да проваля баща си.“

— Тизрик. И гледай да го запомниш, гаден… — Момчето го гледаше подозрително.

— Тизрик Тамар от Агбалу? Тизрик! — Кип разпери ръце да прегърне момчето все едно му беше отдавна изгубен близък. — Тизрик! Чичо ми каза, че…

— Не съм Тамар… Аз съм…

Кип го прегърна, а момчето раздразнено се опита да избута ръцете му. И тогава Кип го спипа за ръкавите, дръпна силно и заби чело в лицето му. С изпънати настрани ръце, докато се опитваше да го спре, Тизрик нямаше никакъв шанс.

Лице срещна чело. Нещо изпука. Кръв плисна по главата на Кип.

Момчето се свлече — общо взето върху него. Кип се отдръпна. Тизрик падна на пода и от носа му потече още кръв. Лежеше и хленчеше. Носът му бе изкривен, явно счупен, устните — размазани. По-скоро избълва, отколкото изплю кръвта в устата си и с нея падна един зъб.

Кип сякаш се гледаше отдалече как пристъпва над момчето, стъпва на шията му и го притиска към пода.

Тълпата около тях замърмори и заахка. Треньор Фиск дойде, погледна плувналия в кръв младеж, а после — Кип.

— Лекари! Ти също, Кип.

Кип беше стъписан от това, че не изглеждаше да е в беда. Другите явно също бяха изненадани.

— Но… аз още не съм се бил днес.

— Би се достатъчно — каза треньорът и го издърпа от Тизрик.

— Той измами! — проплака Тизрик, хванал се за носа.

— Черногвардейците не мамят. Черногвардейците печелят — каза треньор Фиск.

Озадачените погледи наоколо явно го раздразниха.

— Това е истинският живот — каза треньорът. — Нашата цена е насилието. Внезапно, рязко, поразяващо насилие, което не оставя никаква надежда за отмъщение. Точно това правим, когато потрябва. Кип го разбира, докато някои от вас явно не го разбират. Много добре. Имаме време да изхвърлим останалия баласт от вас.

Озъбен, треньор Фиск огледа младите хора. Никой не смееше да срещне погледа му, дори и Кип, който се чувстваше смутен, макар да не можеше да обясни защо.

— Следващият! — извика рязко треньор Фиск.

Лекарите прегледаха Кип, макар всичко да му беше наред. Но с това, че го отведоха със себе си, беше подминат. Изгуби две места, след като други над него загубиха двубои, но осъзна, че след като няма да се бие тази седмица, шансовете му да остане в Черната гвардия са се удвоили.

Но все пак трябваше да спечели няколко битки.

Тея влезе в кръга и се помоли наум. Беше жилава и с бързи рефлекси. Хлъзгава и опасна. Само че не беше силна, не и в сравнение с момчетата в Черната гвардия. За щастие в тренировките се предпочитаха режещи и сечащи оръжия. Черната гвардия нямаше никакви предубеждения против трошащи оръжия — бойни чукове, криваци, боздугани: всъщност такива оръжия често се оказваха най-доброто срещу тежка броня. Но не бяха безопасни за трениране.

Можеха да притъпят ръбовете и шиповете на боздуган, но ако едно от чудовищата като Лео — с рамене като на товарен кон и мишци от желязо — те удареше с боздуган, щеше да е все едно дори да си увил възглавници около него. Щеше да има счупени кости. Тъй че не тренираха с тях.

Сигурно мускулестите момчета мислеха, че не е честно. От друга страна, поне цветовете им можеше да се паднат на колелото.

„А какво да направя, ако цветът ми се падне на колелото? Ще промуша с него нечий врат и ще го убия?“

Стомахът ѝ се обърна при тази мисъл и тръпка на ужас пробяга по врата ѝ. Видя отново в ума си изражението на онази жена, как изтърва динята, стъписана и неразбираща, че ще умре ужасно.