Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Той я изгледа. Тя наистина ли не разбираше?

— Тея, аз съм ужасен. Ще дам всичко от себе си в боя, но ще загубя. Съвсем е просто.

Нямаше да разочарова Гавин повече от нужното.

Четирийсет и осем беше следващият… и вместо да предизвика четирийсет и пет, предизвика момичето на четирийсет и шеста позиция.

— Защо по…

— Тя вече се би, тъй че може да е уморена — каза Адрастея.

И така беше. Четирийсет и осем и четирийсет и шест водиха съвсем обикновен бой — никой от двамата не можеше да притегли цветовете, които момчето беше завъртяло. Четирийсет и шести спечели и предизвика четирийсет и три. Отново спечели и предизвика четирийсет, но загуби.

Докато наблюдаваше и проумяваше защо някои хора предпочитат да се бият с три места пред тях, а понякога с човека точно над тях, Кип задаваше въпроси на Тея. Доста бързо схвана, че тук има толкова стратегия, колкото и в играта Девет крале.

Или пък не?

Някои хора избягваха да се бият с приятелите си, защото не искаха заради тях приятелят им да загуби място. В други моменти някои се биеха с тези, които според тях бяха изморени, или ако имаше някой боец на особено ниска позиция, за когото смятаха, че е за по-добро място, понякога се биеха под него, за да могат да го прескочат без двубой с него.

На най-долните седем места имаше хора, които вече бяха загубили и които определено щяха да изпаднат — за тях се смяташе, че едва ли ще се бият упорито, така че беше по-вероятно други да ги предизвикат.

С тази схема, както Тея го обясни на Кип, ако някой беше на по-ниско ниво, отколкото заслужаваха способностите му, имаше възможност да се изкатери чак до върха, стига да е достатъчно добър. На практика това почти никога не ставаше, разбира се. Боят беше изтощителен и да се налага да се биеш веднага отново, ако си спечелил, означаваше, че е рядкост някой да прескочи позициите много нагоре.

В същото време това налагаше огромен натиск върху тези, които бяха на върха, да не загубят дори веднъж. Загубеха ли и ако човекът, от когото са загубили, също загубеше, можеше да загубят много места, губейки само един бой.

Този, който бе измислил изпитанията, искаше да подложи най-добре представилите се на огромно напрежение.

— С това, че влезе в йерархията по-високо, отколкото някои смятат, че заслужаваш, Кип, ти е гарантирано, че ще бъдеш предизвикан много пъти — каза Тея.

Разбира се. Ако има безопасен двубой в този блок от трима, избират него. Кип винаги щеше да е този „безопасен двубой“.

— Какво ме интересува? — попита Кип. — Това е само пердах.

— Знаеш ли — каза Тея, — не мога да реша дали си смел, или глупав.

„А?“

— Ако пак се бия с тебе, ще спечеля — рече тя.

— Човек никога не знае — отвърна Кип. — Може да извадя късмет.

Тя си тръгна, но Кип едва го забеляза — наблюдаваше боевете. Понеже не му даваха да присъства на упражнения по притегляне, това беше за него първи поглед към нормално притегляне.

Но повечето обучаеми за Черната гвардия бяха монохроми и шансовете да изтеглят цвета си на колелото не бяха добри, тъй че повечето боеве се оказваха просто ръкопашни или оръжие срещу оръжие. Или пък понякога колелото им даваше собствения им цвят, но слабо, тъй че вместо да се опитват бавно да притеглят цвят, предпочитаха пряка битка. Малко от децата можеха да се бият ефикасно, като в същото време бавно притеглят достатъчно светлина, за да могат да я използват след две-три минути бой. Повечето двубои не продължаваха толкова дълго.

Но много бързо бойците станаха доста по-добри.

Последните застрашени бойци започнаха двубоите си. Едно мускулесто момче извади лош късмет и трябваше да се бие с притеглящо синьо момиче на синя светлина. Тя го задави с пръчки син луксин преди да е успял да преодолее разстоянието до нея.

Когато стана, разярено, вместо да тръгне към нея, момчето закрачи към Кип и размаха пръст пред лицето му.

— Ти! Ти си по-лош от мен! Трябва ти да си ходиш вкъщи, дебелак такъв. Не аз.

— Прав си — отвърна кротко Кип.

— Адски си прав, че съм прав! Защо изобщо си тука? Защото майка ти била някаква си курва, която си разтворила краката за Гавин Гайл? Ти си копеле. Аз съм синът на дея на Агбалу! Лайнар с лайнар!

Кип знаеше какво трябва да направи. Трябваше да фрасне момчето с юмрук. Да го унищожи някак с ярост, от която всички да разберат, още веднъж, че няма да търпи да го ядосват. Вече го беше направил с онзи побойник Елио. Явно не беше достатъчно. Една историйка само. Някои хора можеше да не повярват.