Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Стремеше се да стане седмоцветен притеглящ и говореше същото като нея преди няколко месеца, когато копнееше да ѝ признаят втория цвят. Никога не беше достатъчно, нали? Винаги има някой по-добър от тебе.

Все пак, ако седемте цвята можеха да са на ръка разстояние за Зимун, това означаваше, че момчето е на съвсем друго ниво.

— Съжалявам за забравянето — каза тя и наведе очи. — Не мислех, че съм толкова важна, че да ме чакаш.

Той се усмихна. И със счупения нос, насинените очи и всичко беше ужасно чаровен.

— Хайде — каза ѝ. — Трябва да ти покажа нещо.

Беше странно освобождаващо да няма никакво време за приятели — или за липсата на приятели. През следващите седмици Кип прекарваше предобедите в час или на работа, още часове на тренировъчния полигон на черногвардейците, а след това се запътваше към библиотеката. Опозна персонала и те него. Най-често го чакаше купчина книги — тези, които поръчваше всеки ден, и други, които според Рея Силуз щяха да са му в помощ.

Намираше си някое самотно писалище и не си тръгваше по девет-десет часа, според това кога напускаше последният библиотекар. Завиждаше на по-големите ученици и няколко пъти остана до късно с тях — докато не го разкриха и не му забраниха да стъпва в библиотеката за седмица. Също така не разрешаваха на ученици сами да връщат книгите по рафтовете. Явно толкова много го бяха правили погрешно толкова дълго, че беше станало кошмар за библиотекарите. Сега, след като се прочетяха, книгите трябваше да се оставят на едно от двете писалища, заделени за тази цел на всеки етаж на библиотеката. Кип също така бързо научи, че макар да заема цели три етажа от кулата на Призмата, тази библиотека е само малък дял от целия брой книги, притежавани от Хромария. Много други се пазеха в подземни хранилища. Мъждивци не се допускаха в другите библиотеки. Точка.

Всичко това правеше издирванията на Кип почти невъзможни. Не можеше дори да ги започне. Беше се заклел да отмъсти за майка си — а това, че бе смазал главата на крал Гарадул, изобщо не беше премахнало тази болка. След това се беше заклел да разбере дали майка му лъже за Гавин Гайл. Не можеше да си представи, че наистина я е изнасилил, но колкото и ужасна лъжкиня и наркоманка да беше тя, все пак заслужаваше това от сина си.

Още по-голяма грижа му беше, че се бе заклел да принуди Клитос Сини да отстъпи.

Наистина трябваше да спре да се заклева.

Проблемът с двете цели бе в това, че почти не знаеше откъде да започне. Не можеше да иде и да попита: „Извинете, къде се съхраняват проклетите данни за сегашните Цветове и Призми?“ А и както проверяваха кои книги чете, всяко по-широко проучване трябваше да се върши предпазливо. Кип беше намерил няколко книги по генеалогия, за да научи за Клитос Сини, а после изчака, докато не видя, че една от младите жени, помагащи в библиотеката, връща книги по рафтовете, и пъхна своите в купчините ѝ.

При тази бързина нямаше да намери нищо. Имаше само един кратък път да стигне до библиотеките, където можеше да намери нужните сведения: като влезе в Черната гвардия.

Тъй че онова, което бе започнало като усилие да удовлетвори баща си, чиято крайна цел не разбираше, сега се беше превърнало в единствената възможност. Кип се упражняваше, учеше и четеше книги в библиотеката, и не спеше много, кошмари прекъсваха отдиха му всяка нощ — докато не рухнеше ѝ не заспеше непробудно.

Нямаше наказания за отсъствия от занятията. Хромарият оставяше това на спонсорите и то правеше Деня на спонсора силно неприятен за учениците кръшкачи. Но Кип нямаше спонсор. Ходеше в клас обаче дори когато мразеше предмета. Да отсъства означаваше да разочарова баща си, да се окаже провал.

А след това идваше денят на битките, кулминацията на месечните тренировки.

Макар да беше явно най-лошият в класа, с достигането до четвърти номер ставаше ужасно невероятно да отпадне този месец. Но цялата система бе замислена така, че да тласка нагоре каймака на класа. В деня на изпитанието на всеки ученик се даваше боен знак. Изпробването започваше от дъното, като се даваше шанс на учениците с най-нисък ранг. Номер четирийсет и девет щеше да е първи. Можеше да предизвика на двубой само някого до три места над него и ако спечелеше, щяха да го възнаградят с бойния знак на победения, който можеше да използва веднага отново и да продължи да се изкачва.

Преди да започнат, едно момче попита треньора:

— Треньор Фиск, сър? Защо трябва да се бием на прожекторна светлина вместо да ни дадете очила?