Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Очите на всички луксиати бяха толкова опулени, че сякаш бяха готови да изхвърчат от главите им и да избягат с писъци от залата, за да се окъпят в мляко.

Кип едва не избухна в смях, щом си го представи.

„По дяволите, Кип. Научи се да се сдържаш.“

Висшият луксиат зае катедрата. Дори не погледна към Клитос Сини.

— Хор — рече той, — чудя се дали не бихте могли да закриете с „Отче на Светлините, прости ни“. — Явно не беше предвидената песен.

„О, страхотно!“

Но мъжете я изпяха и я изпяха красиво.

Всички се размърдаха и започнаха да се изнизват навън след песента, а Кип попита Бен-хадад:

— И какво беше всичко това?

— Лъжа от дупката на ада — отвърна Бен-хадад. Две момичета в реда пред тях се извърнаха и го изгледаха, но Бен-хадад не им обърна внимание. — Винаги е имало битки за Светлоносеца. Кой е той, или ще бъде, или дали вече е дошъл. Хромарият твърди, че вече е дошъл, че Луцидоний е бил Светлоносеца. В края на краищата името му означава Даващия светлина.

— Но на теб не ти минава това? — попита Кип.

— Не знам всички аргументи, но родителите ми не го вярват.

Кип го погледна. Беше едно от най-тъпите неща, които бе чувал, но от начумереното лице на Бен-хадад разбра, че и момчето го знае.

— Не искам да живея след като историята е приключила — каза Бен-хадад.

Което също беше тъпо: „Не ми харесва как е светът, значи не е така“? Но този път Кип поне успя да се въздържи да го каже.

— Светлоносеца ще е гений на магията — заговори изведнъж Тея. Беше необичайно тиха досега. — Воин, който помита всичко пред себе си. Ще бъде велик още в младостта си. Ще прави неща, които никой не е мислил, че са възможни, и ще ни върне на истинския път. Луцидоний дори не е бил добър притеглящ. Измислил е как да се правят цветни лещи, но това едва ли го прави гений, нали? Светлоносеца ще ни защити. Ще избие богове и крале.

„Аз убих крал.“

Мраз полази по гърба на Кип.

— Няма вече крале — намеси се едно по-голямо момче. — Луцидоний е убил последния от тях. И последните богове.

— Хората на Луцидоний са го направили това — отвърна Бен-хадад. — Не самият Луцидоний.

— Същото е — настоя момчето. — Когато кажеш: „Цветния принц заграби Гаристън“, нямаш предвид, че го е вдигнал от земята. Нямаш предвид дори че го е завзел сам. Имаш предвид, че е станало по негова воля. Това е…

— Деца! — каза с отвращение един луксиат в черен халат. Кип се зачуди от колко време ги слуша. — Поддали се на полузапомнени глупости от родителите ви и суеверия от невежите. Отивайте на лекциите си. Няма да търпя светотатството ви в това свято място. Веднага! Вън!

— Тази рокля е неуважение към красотата ти — каза един младеж, когато Лив излезе от склада, зает от няколко останали без дом жени и децата им в Гаристън. — А това жилище е неуважение към дарбите ти. — Усмихна се с усмивката на мъж който знае, че е великолепен. — Аз съм Зимун. Твоят наставник.

И щеше да е великолепен, ако целият му вид не се разваляше от превръзката на носа и черните кръгове около очите. Зимун изглеждаше на шестнайсет-седемнайсет, на възрастта на Лив, но може би бе по-голям или може би просто се държеше като по-голям. Имаше гъста къдрава коса, орлов нос, който изглеждаше още по-голям от превръзката над него, широка уста и съвършени бели зъби. Аташийска кожа, гъсти вежди, светлосини очи и многоцветен кръг под халото. Носеше нова бяла риза — кой имаше нови ризи след гигантска битка? — а ръкавите до лактите бяха покрити с многоцветни предпазители с пет дебели ивици цвят на бял фон. Носеше искрящо чисто наметало, повтарящо многоцветието, от мътно черна ивица за подчервеното до червено, оранжево, жълто и зелено. Петцветен полихром. Пет!

В Хромария имаше може би не повече от двайсетина субхроматични полита. Може би още няколко, все още обучаеми. Това момче може и да се държеше наперено, но имаше сериозна причина за това.

Непоносимо.

— Бой ли си загубил? — попита Лив. Колко грубо!

— Провалих опит за покушение всъщност. Получих юмрук в лицето. И ме набиха заради провала, щом се върнах. След като преплувах през вода, гъмжаща от акули. — Младежът се усмихна.

— Шегуваш се.

— Щеше да е ужасно чувство за хумор, ако се шегувах. Не е много смешно, нали?

— Сериозно ли говориш?

— Втория път май се получи. Хайде, трябва да те измъкнем от тези дри… дрехи и да те пъхнем в нещо по-прилично.

Беше наставникът ѝ, наложен ѝ от самия лорд Всецветни, тъй че според Лив това май означаваше, че трябва да му се подчини. Сви рамене и тръгна след него през града. Складът не беше далече от Травертиновия дворец, защото изглеждаше по-безопасно да са близо до войниците. Да си сама жена през военно време означаваше винаги да си нащрек.