Брент Уийкс - Заслепяващият нож

За малко щеше да го пропусне. Бърз пулс, вълна, излъчила се от близкия фонтан. Погледна към източника, но не можа да го стесни между тримата мъже, застанали там. Всички гледаха хубавата жена.

Тея познаваше този пулс. Самата тя го беше използвала. Беше всъщност единствената причина да има шанс да влезе в Черната гвардия. Особеното с парил, което никой друг цвят не можеше да прави, бе да минава през облеклото. С факла парил човек можеше да види точно къде по тялото на някого има метал. Дали някой носи ризница, скрита под туника, или кама, стегната на бедрото, това не оставаше скрито за нея. Това, както и белязването на неща с маяци, които никой друг не може да види, бяха като че ли единствените практични приложения на парила. Една книга дори изобщо го отхвърляше като цвят по същата тази причина: наричаше го „изключително ефимерен и изключително безполезен“.

Лесно беше зрението ти да се стесни по време на лов и учителите на Тея по бой в Одес я бяха надвивали много пъти. Ето защо тя се постара да вдиша дълбоко и да не изпуска от поглед заобикалящото я. Този напрегнат фокус можеше да я отклони или да я накара да направи грешки.

И тъкмо навреме при това.

След като огледа главната улица на пазара и пороя от хора — търговци от всяка сатрапия, роби, луксиати, просяци и благородници, — Тея видя последното, което искаше да види. Обектът ѝ — жертвата ѝ за Лукреция Верангети — крачеше право към нея. Още по-лошо, посоката, накъдето вървеше, щеше да го отведе право пред другия притеглящ парил. Обектът ѝ имаше познатия маяк парил, вплетен в косата. Ако минеше по улицата с това, другият притеглящ нямаше да го пропусне. А това можеше да го отпрати към Тея.

Задвижи се още преди да е решила какво да прави. И да имаше някакъв недостатък, не беше пасивността.

Изстреля пулс от свръхтънка светлина, колкото може по-кратък. Две от най-добрите неща с парила бяха, че можеше да се притегли по-бързо от всеки друг цвят и беше навсякъде, дори и в най-облачния ден, тъй че рядко имаше проблем да намериш източник за цвета. Съществуваше слабо дори нощем, стига да си навън. Съсредоточеният ѝ поток се вряза през дрехите на жертвата и те заприличаха на сенки, треперещи на вятъра.

Тя имаше дълъг опит и успя веднага да различи смътните очертания на всички метални предмети, които носеше жертвата ѝ: меча, ножа, токата на колана, среброто, обшито по колана, тесните брънки на верижката, която да държи кесията на колана му (страх го беше да не го ограбят значи), монетите в кесията, връхчетата на връзките на ризата му, една огърлица, верижката на наметалото и златната нишка, с която бе поръбено, една обица и — най-сетне! — кутийка за емфие в гръдния джоб на наметалото му.

Беше лесно място за пребъркване. Тя пресече улицата. В последния момент, за да е по-убедително, че сблъскването ѝ с жертвата ще е случайно, се озърна назад.

Грешка. Видя как един от мъжете до фонтана — дребен, невзрачен, с кръг рижа коса около плешивото теме и с дрехи на търговец — събра длани пред себе си. Игла от луксин парил изскочи от ръцете му и порази отстрани шията на жената, която наблюдаваше, на двайсет крачки от него. Беше удивителен изстрел през гъстата гмеж от човешки тела и минаващи колички. Увисна във въздуха, замръзнала от едната страна за ръцете му, а от другата — в шията ѝ. Беше се привел напред в съсредоточението си.

Случаен пешеходец мина през тънката като паяжина нишка и я скъса, но мъжът не се притесни. Освободи парила и се отдалечи, без да погледне повече. Плътен парил? Невъзможно!

Тея зърна за миг жената, която се намръщи и потърка шията си, а после отново се загледа в една диня в количката пред нея.

После някой се блъсна в Тея. Щеше да се просне на земята, но една силна ръка я стисна за рамото.

— По-внимателно, сладурано — каза обектът ѝ. Хвана я за задника и стисна, докато я задържаше да не падне.

— О… аз… — Не ѝ се наложи да се преструва на смутена. Малко повече усилие ѝ отне да се закрепи на високите си обуща, и още малко — да си върне душевното равновесие.

— Аз ще съм в хана „Червената шестица“ по-късно, ако си търсиш малко забавление, прелест — каза мъжът. Ръката му още беше на задника ѝ.

Тя избута ръката му.

— Не, благодаря, милорд. Извинете ме.

Той се засмя и не опита повече.

— Помисли си. Ще ти предложа по-хубава нощ, отколкото мъжът ти е могъл някога.

Тя наведе свенливо глава. Искаше ѝ се да го цапардоса по ухиленото лице, че ѝ беше посегнал.