Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Само че паяците можеха да висят на паяжините си, разбира се. Тея беше достатъчно благоразумна, за да не опитва това с цвета си.

Започна да се изнервя покрай смяната на робите на огледалото. Нямаха нищо против да стои в кулата им, но не можеха да излязат, докато тя беше вътре. А моментът, в който напуснеше кулата в маскировката си, беше най-уязвимият момент за нея. Беше разширила напълно очите си за своя парил, когато нещо изпърха в ъгълчето на зрението ѝ.

Вейка дим от парил се завихри и изчезна над тълпата на стотина крачки от кулата.

Никой не го забеляза, разбира се. Никой не можеше да го забележи. Тея дори не беше срещала човек, който да може да вижда парил, още по-малко да го притегля.

Трябваше да е жертвата ѝ. Точно така идваха белязани жертвите ѝ: вейки парил в косите им или на шапките им, горяха като пламъци без дим. Получаваше се съвършен маяк, невидим за никой друг освен за нея. Но тя така и не беше виждала партньора си — онзи, който бележеше жертвите ѝ, винаги оставаше далечен и невидим.

Тея се заоглежда. Ето там! Маяк, минаващ под основата на кулата. Не можеше да погледне под нужния ъгъл, за да види обекта, но днес май щеше да е по-лесно от обикновено.

Смъкна се по стълбата. Долу извади високите обувки, обу ги, метна торбата през рамо и провери да не би каишката да е разместила „гърдите“ ѝ. Пое си дълбоко дъх. „Уверено, но не агресивно, Тея. Не, не дори уверено. Просто по работа. Достатъчно полюшване, за да изглежда, че имам бедра, но не толкова, че да приличам на проститутка.“ Провери за последен път перуката си, издиша, отвори вратата, пристъпи навън и я затвори бавно.

Подножието на арката беше точно до страната на една сграда, тъй че можа да навлезе бързо в тясната странична улица. Огледа се скришом. Да се огледа за хора, забелязали излизането ѝ от арката, беше толкова важно, колкото и да намери жертвата си.

След секунди видя маяка. Но не беше над нейната цел. Беше в косата на жена и беше затегнат здраво. Не хлабав и огнен.

Тея знаеше, че е лошо решение, но веднага тръгна след жената.

Ако видяното означаваше, че жената е белязана, другият притеглящ парил можеше да е тук.

Но вместо чистата възбуда Тея усещаше, че се въвлича в нещо опасно. Този, който беше белязал жената, не знаеше, че някой друг може да я види. Беше все едно да се натъкнеш на тайно съобщение и да го отвориш. Изпратилият съобщението нямаше да е доволен, че пощата му е прочетена… дори думите да не значеха нищо за Тея.

В този град съществуваха мощни подмолни течения, а една робиня можеше да бъде засмукана и от най-слабото от тях. В Големи Яспис рядко имаше сутрин, в която Лазурното море да не отнесе поне един труп.

Тея задържа очите си широко отворени, но не притегли. Всяко притегляне щеше да предупреди другия парил за присъствието ѝ. Жената бе може би на петдесет крачки пред нея и не бързаше особено, оглеждаше сергиите и навлизаше все по-навътре в пазара. Самото ѝ не-бързане правеше почти невъзможно да се открие другият притеглящ. Ако се беше запътила нанякъде, броят на възможните преследвачи щеше да е ограничен до хората, тръгнали в същата посока приблизително с нейната бързина. Но след като жената оглеждаше безцелно и беше невъзможно да се загуби заради маяка над главата ѝ, преследвачката ѝ — шпионката ѝ? — можеше да се съсредоточи върху това да се слее с движещата се наоколо тълпа.

Тея се постара да не се набива на очи и заобиколи, за да хвърли поглед на жената, която в момента говореше с продавач на тъкани и сочеше копринен шал на карета от яркозелено и черно. Беше дребничка, с къдрава коса, с хубава светлосиня рокля и големи обици. Привлекателна, може би към четирийсетте.

Никакъв намек защо някой ще тръгне да я преследва.

„Нищо общо няма с мен. Трябва да се махам оттук, по дяволите.“

Но не можа да се сдържи. Майка ѝ винаги казваше, че е от тези момичета, дето ще си опарят ръката на печката два пъти, преди да се уверят, че е гореща.

Продавач на глинени грънци, гледжосани и пищно украсени с ръмжащи животни, се обърна към нея.

— А, лейди има великолепен вкус.

Тя се усмихна равнодушно.

— Само гледах, благодаря.

— Нещо специално да търсите…

— Щях да ти кажа — отвърна тя. Донякъде се изненада от себе си. В реалния живот нямаше да е толкова груба, но маскировката ѝ действаше странно освобождаващо.

— Е, добре — каза с крива усмивка търговецът, обърна се и я наруга, не много тихо при това.

Тя имаше по-важни неща, за които да се притеснява, но все пак ругатнята я накара да се изчерви. Каква…