— Аха. — Лицето ѝ светна. — Мисля, че можем да ти помогнем.
Рея Силуз беше четвъртата подсекретарка. Обикновено работеше в късните смени. Преди на Кип изобщо да му разрешат дори да погледне книгите, трябваше да подпише клетвен договор, че няма да внася огън или да притегля червен луксин в библиотеката. След това тя го настани на едно писалище на тъмната страна на библиотеката, макар, разбира се, да имаше много изкуствена светлина от жълти фенери. След това му донесе няколко книги.
— Много ли играеш? — попита Рея.
— Само два пъти. Загубих и двата пъти, лошо.
Тя се засмя. Тъмната ѝ коса, силно къдрава, беше събрана в огромен спретнат ореол около главата ѝ и открояваше тясно лице с пълни устни.
— Повечето хора губят първите двайсет пъти.
Уф!
— Аз не мога да си го позволя — каза Кип. — Откъде трябва да започна?
— Прочети първо тези двете, а след това проучи тази. В тази има нарисувани копия на всички карти, тъй че можеш да правиш справки от нея, когато не разбираш. Колкото по-скоро ги запаметиш, толкова по-добър ще си.
Кип се настани и зачете.
Чете дванайсет часа. Когато отиде до тоалетната, на връщане видя някакъв мъж надвиснал над масата му — записваше заглавията на книгите, струпани там. Видя го, че се връща, и изчезна. Кип за миг помисли да го подгони, но осъзна, че не знае какво ще направи, ако го хване.
„Страхотно, значи шпионират какво чета.“ Не знаеше кои бяха „те“, но пък това не беше особено важно.
Когато стана за късна вечеря, отиде до писалището на Рея.
— Мога ли да се върна след като се нахраня?
— Още ли не си ял? — Изглеждаше уморена от работата на две смени.
— Не, но вече прегладнях.
— Съжалявам, но библиотеката затваря след няколко минути.
Кип огледа учениците, които не даваха никакъв признак, че се канят да напуснат скоро, и ги посочи безпомощно.
— Те са трета и четвърта година, Кип — каза Рея. — По-големите класове и обучаваните за Черната гвардия учат когато и където поискат. При толкова много задължения някои от тях идват чак след полунощ. На първите години не може да се разчита много. Вие можете да сте тук само докато библиотекарите са тук.
Тъй че Кип поучи още няколко минути. Когато най-сетне стана, за да отиде да спи, в коридора го спря Гринуди. Ухили му се злобно.
Кип не беше научил достатъчно. Нямаше начин да може да спечели.
Покоите на Андрос Гайл бяха точно както предния път и когато Кип седна, имаше свръхвиолетов фенер и колода карти. Кип огледа своите. Дванайсетте часа четене не му бяха помогнали с нищо.
— Какви са залозите? — попита той.
— По-високи, казах ти.
Андрос Гайл не каза нищо повече. Изигра първата си карта и наложи сцената.
Кип игра. Изигра една от добрите си карти твърде рано — нещо, което осъзна едва в края на играта — и падна. Все едно, така или иначе щеше да загуби, но за първи път успя да зърне нещо извън собствената си безпомощност.
— Е, и какво ще ми направиш този път? — попита той.
— Жалък си. Капка кръв на Гайл няма в теб, ревльо. Не си длъжен да губиш. Губиш, защото избираш да губиш.
— Точно така, избирам да губя. Защото е забавно.
— Сарказмът е убежището на глупака. Престани. Залогът този път беше привилегията да ядеш утре. Утре постиш. Може би това ще съсредоточи ума ти. Сега, нова игра.
— Какви са залозите? — попита Кип упорито. Разбра колко лошо мнение има Андрос Гайл за него. Мислеше си, че да не яде е по-голяма загуба за Кип, отколкото това, че едно момиче беше върнато вкъщи и бе загубило всичко, за което се беше трудило.
— По-високи. — Андрос Гайл започна да разбърква картите си.
— Не — каза Кип. — Не ти вярвам. Мисля, че измисляш залозите след играта. Няма да играя, докато не кажеш залозите.
Тънка усмивка изви устните на Андрос Гайл.
— Практика. Ако загубиш, губиш практиката си.
— Губя я всеки път, когато ме караш да идвам тук — каза Кип.
— Трайно — каза Андрос Гайл.
Губенето на правото да ходи на практика означаваше да загуби единственото място, където можеше да се учи да притегля по някакъв подреден начин.
— Дори това ли можеш да направиш?
— Малко неща не мога да направя.
Ако Кип не можеше да се научи да притегля правилно, нямаше никакво бъдеще.
— Това не е честно — каза той. Знаеше, че ще загуби.
— Нямам голям интерес към „честното“. Ние, Гайл, се интересуваме от победата, не от спортсменството.
— А ако откажа да играя?
— Ще бъдеш изгонен.
Гадняр.
— А ако спечеля? — попита Кип.
Читать дальше