Брент Уийкс - Заслепяващият нож

„Значи в теб има нещо, което иска да ми го отнеме.“

— Благодаря ти. — Гавин го каза искрено, но сърцето го заболя.

„Една година. Може би е добре, че ми остава само една година. Не мисля, че бих могъл да понеса още пет.“

Заработиха и постепенно болката заглъхна. Гавин притегли големите пилони, които щяха да крепят вълноломите. Имаше още взривове, за да разчисти морското дъно, и разкопаване, достатъчно дълбоко, за да имат пилоните здрава основа, но беше общо взето грубо притегляне. Пластове жълто за здравина и зелено за гъвкавост. Щеше с радост да използва и синьото, но смяташе, че и това ще върши работа.

До свечеряване бяха довършили всички пилони. За другия ден — вълноломите. Следващия щеше да довърши подробностите и да провери, за да е сигурен, че всичко действа както го е намислил. А след това можеше да се пръждоса оттук, по дяволите.

След залез-слънце загребаха към брега. Гавин си мислеше, че след толкова тежкия труд през деня може би трябва да се окъпе, преди да се срещне за вечеря с ясновидката.

— Ще спиш ли с нея? — попита Карис.

Гавин се покашля.

— Какво?

— Това „да“ ли е, или „да, ако ми се отвори възможност“?

Гавин се изчерви, но нямаше какво да отвърне.

Само че Карис първа извърна очи. Мускулите на челюстта ѝ се отпуснаха.

— Съжалявам, лорд Призма. Неуместен въпрос. Извинявам се.

Е, това поне го изясниха.

„Не мога да спя с теб, но съм адски сигурна, че ще е по-добре да не лягаш с никоя друга, а? Страхотно.“

Третото око го поздрави на брега. Походката ѝ бе съвършенство на телесното изящество, чувствена, гъвкава, самата съблазън, без да изглежда заучена. На място беше изумителна. В движение беше жена, за която светът мълвеше, че Оролам е дал тяло на творението си, че е дал светлина, за да може мъжът да види красотата. Беше усмихната, с устни пълни, червени и мамещи, очи блестящи и големи. Беше сътворена възхитително и носеше бяла рокля, толкова ефирна, че Гавин можеше да види през нея тъмните кръгчета на циците ѝ.

Просто шибано страхотно.

Кип се върна в спалното отчаян. Не знаеше какво да направи. Ако кажеше на Отхвърлените, че той е виновен за отпращането на Тизири, можеше да се настроят срещу него от страх, че те ще са следващите. И на всичкото отгоре страхът щеше да е основателен.

Какво друго можеше да означава „по-високи залози“? Кип нямаше пари. Можеше да означава само, че Андрос ще отпрати някой още по-близък на Кип… Или ще направи нещо още по-лошо.

Спалното беше празно обаче. Явно другите ученици все още не се бяха върнали от практиката. Той тръгна към постелята си в дъното и се огледа, за да се увери, че няма никой друг. Четири реда по-натам отвори сандъка до краката на празното легло. Зарови с ръка под одеялата.

Въздъхна облекчено. Кинжалът си беше там.

Покри го отново, затвори грижливо раклата, като се погрижи да не изглежда по-различно отпреди. После отиде до леглото си.

Този път спа без сънища. Когато на заранта се събуди, около него цареше възбуда. Учениците бъбреха оживено, без да се опитват да пазят тишина за тези, които още спяха… Макар че щом се надигна, Кип разбра, че само той още е в леглото.

— Какво става? — попита с малко прегракнал от дългия сън глас.

— Днес е Денят на спонсора — каза едно момче. — Никакви лекции или практика днес. Всички се срещаме със спонсорите си.

Кип се затътри към общата баня. Изми се, направи си гаргара със солена вода и прокара няколко пъти гребена през косата си, докато ѝ придаде някакво подобие на ред.

Слезе сам по стълбището и тръгна към трапезарията. Все още сервираха храна — много по-добра храна от обичайното, забеляза той, — но имаше малко ученици. Присъстващите седяха по масите с възрастни. Един или двама от възрастните можеше да са по-големи близки или родители.

Все едно че го удариха в гърдите с юмрук. Кип стоеше с тавата си и си търсеше място. Където и да седнеше, щеше да е сам. Мама — мъртва. Дядото го беше отрекъл. Таткото го нямаше, както го беше нямало през целия му живот.

Седна сам. Яде сам. Наложи си да не бърза. Някаква част от него не харесваше болката, но ѝ се отдаваше.

Това бяха ударите с чука, които оформят човек. И той ги приемаше.

Привърши и отиде до библиотеката. Библиотекарката, изненадващо привлекателна жена, може би слаба жълта, ако се съдеше по очите ѝ, каза:

— Боя се, че всичките ни стаи за срещи вече са заети от спонсори, младежо.

— Не ми трябва стая. Трябват ми книги. По стратегии на Девет крале.