Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Докато един мъж трябва да се тренира да сдържа този устрем, ние трябва да се тренираме да го ускорим — продължи тя. — Щом трябва да изкачим един връх по-бавно, за да стигнем до същата височина и да получим всички позитиви, трябва да започнем да се изкачваме по-скоро. В смисъл, когато се озова в ситуация, за която знам, че може да се окаже рискована. Трябва да съм подготвена. Трябва да започна да се катеря. Мъжете могат да се шегуват, за да облекчат напрежението. Нека. Аз не се включвам в това. Може би си мислят, че съм лишена от хумор, понеже не се включвам. Добре. Такава размяна съм готова да направя.

Тея и останалите момичета си тръгнаха от тренировката донякъде замаяни и определено съкрушени. Тея осъзна, че жените са толкова привлекателни, защото са искрени и силни. А тези две неща бяха нерушимо свързани помежду си. Казваха: аз съм най-добрата на света в това, което правя, но не мога да правя всичко. Тези две твърдения, събрани заедно, им даваха увереността да се изправят срещу всякакво предизвикателство. Ако собствената ѝ сила не можеше да преодолее препятствие, то силите на екипа ѝ можеха… и не беше притеснена да помоли за помощ, когато се нуждаеше от нея, защото знаеше, че това, което носи на екипа, ще е също толкова ценно в някоя друга ситуация.

Жените стрелци бяха безкомпромисни и непрощаващи, и в същото време в пълно равновесие. Уважаваха се взаимно и уважаваха себе си. Някои от черногвардейките, знаеше Тея, бяха с робско потекло, други имаха благородна кръв. Някои бяха сини, някои бяха жълти или зелени, или червени. Някои бяха бихроми, някои бяха високи, някои бяха мършави, някои — мускулести като командир Железни. Различаваха се една от друга… но гледаха тези разлики и питаха къде са полезни, а не с какво ги правят по-добри и от кого. Това, че бяха черногвардейки, беше централният факт на самоличността им. Всичко друго стоеше зад това.

За момиче робиня и сляпа за цветовете притегляща от безполезен цвят това приличаше на невъзможен блян, развян пред носа ѝ. Собственичката ѝ бе заповядала да се включи в Черната гвардия, тренирана беше за това години наред, по указания на други и за изгодата на други… Но как ѝ се искаше да е самата себе си, заради самата себе си. И го искаше с цялото си сърце.

Кип и Тея привършиха тренировките си — Тея пак го ступа — и нямаха време да се почистят преди да тръгнат за практиката — упражнение по притегляне, както го нарече Тея. Като че ли я плашеше. Кип го очакваше с нетърпение, колкото и да беше изпотен, вмирисан и мръсен.

Както обикновено, водеше Тея. Беше на различен етаж от другия им клас, откъм слънчевата страна на кулата на Призмата. Но когато стигнаха до стаята, Кип видя, че Гринуди чака до вратата.

„О, не!“

— Кип — каза сбръчканият роб. — Закъсняваш. Червения няма да е доволен.

„Хич не ми пука дали ще е доволен.“

— Какво иска от мен? — попита Кип.

— Призован си.

— А ако не искам да отида? — попита Кип.

Веждите на Гринуди се извиха нагоре.

— Искаш да съобщя за отказа ти на Червения? — Убеждението му, че Кип е пълен смешник, се беше изписало ясно на лицето му. Мъжът явно не го харесваше и сега, след като Кип беше отречен, не изпитваше нужда да го крие.

На Кип му се дощя да се заинати и да му каже да върви по дяволите.

— Кип? — каза Тея. И изчака.

Кип я погледна.

— Не ставай идиот — каза тя.

Кип се намръщи. После се обърна към Гринуди.

— Да вървим.

Тръгна след него към покоите на Андрос Гайл. Мъчеше се да овладее яда си, но ставаше все по-изнервен.

Гринуди отвори вратата и махна с ръка към тежките затъмняващи завеси.

„Ще са ми в помощ: ако онова дърто копеле ме удари, ще го ударя и аз.“

Беше съвсем сигурен, че няма да го направи, но мисълта за това го накара да се почувства по-добре. Пристъпи вътре.

Задушливи миризми. Старец и тамян. Прах и вмирисани подмишници. О, подмишниците си бяха неговите.

— Вониш — каза в тъмното глас, изпълнен с отвращение.

— Ти също — сопна се Кип. Мозъкът му включи чак две секунди по-късно.

Мълчание. След това:

— Сядай.

— На земята ли? — попита Кип.

— Ти какво, маймуна ли си?

— По-скоро чудовище, отколкото маймуна. Нали сме роднини все пак — каза Кип.

Отново мълчание. По-дълго този път.

— Бях забравил колко дръзки могат да са младите. Но може би ти не си дързък, може би просто си глупав. Седни. На стола.

Кип зашари с ръка в тъмното, докато намери стола. Седна.

— Гринуди! — джафна старецът.