Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Малък си още, за да можеш да играеш подобни игри с тези хора, Кип. Не се притеснявай защо правят това, което правят. Вероятно няма нищо общо със самия теб. Това, което трябва да направиш, е да си наясно със себе си. Искаш ли да прекратиш, или искаш да останеш?

Кип се изправи. Тея му подаде чаша вода. Беше чула всичко, но очите ѝ бяха неразгадаеми. Кип се чувстваше замаян. Вдигна чашата към устните си, оплакна устата си и изплю водата настрани.

Беше най-лошият в класа. От четирийсет и девет души той правеше най-малкото изтласквания. Бягаше най-бавно. Финишираше последен. Не можеше да направи нито едно набиране. Ако останеше, сигурно щеше да повръща всеки ден. Всяка седмица щяха да го ритат в задника повече пъти, отколкото можеше да преброи. Всеки месец щяха да го надвиват на изпитанието, сигурно много пъти.

Не беше дори честна надпревара: лявата му ръка все още не беше оздравяла и го болеше при пълно разтваряне — и страшно болеше при натоварване.

Баща му го беше поставил на тази позиция въпреки изричните желания на Железни, понеже бе мислил, че Кип няма да е достатъчно добър, за да се справи сам. Че ще се провали. А сега дядо му искаше да го унищожи.

— Ще мога ли поне да остана в Хромария? — попита Кип. — След като не съм Гайл, нямам и спонсор, нали?

По лицето на Железни пробяга кратка доволна усмивка.

— Средствата бяха прехвърлени на сметката ти. Обучението ти е платено изцяло. И повярвай ми, влязат ли веднъж парите, онези факири на сметалото не ги пускат.

„Средствата бяха прехвърлени.“ Минало време. Значи дядото на Кип се бе опитал да ги проследи, но му бяха попречили. А бързата усмивка означаваше, че Железни е направил това… и че е доволен, че е успял да възпрепятства Андрос Гайл в тази дреболия.

— Но положението е по-лошо — каза Железни. — Оттук нататък всичко зависи от теб. Разбираш ли?

Кип разбираше. Железни беше деликатен, защото Тея стоеше до тях. Нямаше да помогне на Кип. Не можеше да подреди шансовете в негова полза. Ако Кип влезеше в Черната гвардия, трябваше да влезе сам. Беше невъзможно.

И в същото време беше освобождаващо. Ако успееше, щеше да го е направил сам. Не с помощта на баща си, а по своя заслуга.

Тъй че нещата се свеждаха до следното: лек живот като ученик, който дори не се нуждае от спонсор, или ужасно тежък живот като най-лошия от „недорасляците“ и нищожен шанс изобщо да влезе в Черната гвардия сам и да стане нещо.

— Майната им — каза Кип. — Оставам.

— Добре — каза Железни. Очите му се изпълниха със свирепо задоволство. Пое си дълбоко дъх, който изду гигантската му гръд и гордо изпъна назад внушителните му рамене. — Добре. Сега, пет обиколки. И помни, че черногвардейците си държат езика зад зъбите. — Изведнъж стана отново властен, рязък и строг, целият професионализъм.

— П… пет?

— Не ме карай да повтарям — каза командирът. — Адрастея, ти също. Партньорът бяга, бягаш и ти.

На следващия ден момичетата от началния клас за Черната гвардия бяха отделени от момчетата и отведени в друга зона за тренировки. Както в много от тренировъчните зони, едната стена бе покрита с оръжия, но тук оръжията бяха всевъзможни лъкове, от късите конни лъкове до големите дълги лъкове от тисово дърво от Езерото на кратера и комбинираните лъкове от Кървавата гора, които побираха мощ колкото на тисовите лъкове в много по-компактни размери. Десетина вида арбалети допълваха оръжейната колекция. В зоната, където навлязоха момичетата, имаше множество мишени. Отпред стояха няколко жени от Черната гвардия — чакаха, скръстили ръце, момичетата да се приближат. Докато крачеше след другите момичета, Адрастея огледа жените. Макар фигурите им да варираха, от набитата и стегната Самит до жилавата Корделия, всички те притежаваха нещо, което ужасно липсваше на Адрастея: бяха уверени, чувстваха се сигурни в телата си, бяха на „ти“ със света и знаеха мястото си в него. По някакъв начин това правеше дори невзрачната външност красива.

След като не знаеха какво се очаква да направят, момичетата се строиха в редица пред учителките си.

Дребничката закръглена Есел заговори:

— Има една легенда за древни жени воини на Острова на ясновидците. Били са несравними стрелци, но… — Откачи един лък от стената, извади тренировъчна стрела от колчана над рамото си и се прицели между Адрастея и Мина.

Единственото, което изпита отначало Адрастея, беше тревога. Мишената не беше много далече от нея и нямаше никаква представа какво се опитват да ги научат черногвардейките. Като нищо можеше да е „Как да те прониже стрела и да продължиш да се биеш.“