Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Кого можеше да попита за такова нещо? Щяха да му се изсмеят като на последния дръвник.

Последва коленичене, молитви, четене и отговаряне от пет хиляди гърла. Кип мърдаше уста и се преструваше, че знае какво става. Майка му никога не бе имала време за луксиати. Боеше се от присъдата на Оролам и общо взето казваше, че ако си държиш главата наведена, може и да се спасиш от заслужения гняв на Оролам.

После Клитос Сини застана до катедрата и заговори толкова тихо, че дори хората на първия ред сигурно не чуваха и дума. Беше толкова непохватен и плах, че Кип усети как го жегна състрадание. Един от луксиатите се приближи кротко до него и му зашепна.

Клитос повиши глас и замърмори:

— … под окото на… този четирийсет и девети ден…

Кип видя как луксиатът до него извърна очи към друг луксиат и си казаха нещо с погледи. Другият луксиат стана и измърмори нещо на Клитос Сини, а той му отвърна рязко, изчерви се и отново се обърна към листовете.

— Както казвах — извика Клитос пронизително, най-сетне заговорил достатъчно силно, за да го чуят и най-отзад. Подсмихна се презрително. — Част от работата на Хромария е да донесем най-новия труд на учените до най-ограничените ъгли на нашия свят. До неотдавна се смяташе за ерес да се говори за нашия свят все едно, че е нещо друго освен разгънат пергамент. Някои хора вярваха, че светът наистина има ъгли — луксиати най-вече. Благодарение на Сините и на сините добродетели вече знаем, че това е суеверие и не е в конфликт с писанията, които говорят само метафорично за сатрапиите като за центъра. Центърът на волята на Оролам е метафорично определение, не пространствено.

Кип нямаше представа за какво говори, но двама от луксиатите не изглеждаха особено доволни. Сигурно ако Клитос отново снишеше гласа си, нямаше да му напомнят отново да го повиши.

— През последните няколко години беше свършена възхитителна работа от ваши събратя в Кулата на Разума, във връзка с Голямата схизма и събитията, произтекли от Деимахията, Войната на боговете, за която повечето учени сега са съгласни, че по-добре се превежда като Войната срещу боговете. „Деи“, разбира се, е аблативът и в повечето от нашите преводи просто няма достатъчно контекстуално доказателство, което да подкрепи отхвърлянето на общо възприетото „войната на“. Но Тристаем в своя трактат „За основите на разума“ изтъква, че само с няколко промени в начина, по който разбираме древната парийска граматика, цялата ни херменевтика се размества. Тези промени вече са в ход.

Очите на Кип почнаха да се оцъклят. Просто имаше твърде много думи, които не разбираше. Дори да смяташе, че граматиката е интересна, пак нямаше да може да проследи мисълта на Клитос Сини, даже и да искаше. Загуби нишката и вместо да слуша, започна да оглежда залата. Една стара луксиатка с омачкан черен халат изглеждаше така, все едно дъвче лимон. Няколко по-големи ученици слушаха възхитени и Кип се отчая. „И аз ли ще се превърна в това?“

Беше си мислил, че Хромарият е място за учене, да, но място за практично учене. Започна да оглежда мозайките от цветно стъкло по купола. Виждаше самия Луцидоний, обкръжен от своите парийски воини, но кожата му бе с няколко тона по-светла от техните. Това беше интересно. Кип винаги беше слушал, че е парийски пришълец.

„О, а може би е бил пришълец дори за парийците?“

Изведнъж си представи яростни спорове за това какъв точно цвят е бил цветът на кожата на Луцидоний преди цветното стъкло да избелее. Знаеше, че парийците имат претенции за него, особено в съперничествата си за богатство и власт със своите съседи, светлокожите рутгарци. Колкото по-тъмен се окажеше Луцидоний, толкова по-голям трън в окото на рутгарците щеше да е.

А сега, въпреки че цветното стъкло бе избеляло през стотиците години след смъртта на Луцидоний, хората гледаха прозорците и приемаха, че понеже са стари, трябва да са точни.

„Удивително. Знае ли човек?“, помисли си Кип.

О, по дяволите! Та нали точно това правеше старият празнословец? Въртеше света около разчленяването на една дума, също както Кип си въобразяваше, че светът се върти около малко пигмент в един прозорец.

Синият отново беше снишил глас и Кип трябваше да се наведе напред, за да го чуе. Но беше изрекъл дума, която привлече вниманието му: Светлоносеца.

— … ето защо Светлоносеца най-добре се разбира като метафора за всеки от нас. Всеки от нас трябва да носи светлина в тъмните ъгли на света. Не чрез религиозна ревност. Ако религиите на онези отвъд Вечно тъмните порти служат добре на тамошните варвари, кои сме ние, че да ги променяме? Не са ли те също чеда на Оролам? Трябва да носим светлина в тъмните ъгли на собствения си живот, като бъдем добри и щедри, като говорим добре за другите, като обичаме великодушно. Светлоносеца не идва. Чуйте, о, чеда на Ам, Светлоносеца не е един. Всички ние сме Светлоносци.