Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Докато вървеше след Зимун, Лив забеляза, че облеклото му върши по-добра работа и от броня.

— Всички ли тук толкова ги е страх от притеглящи? — попита тя.

— Страх? Те ни уважават, и с пълно право, не мислиш ли?

— Предполагам.

— Предполагаш? Аха. Значи затова ти трябва наставник.

Е, това вече прозвуча доста покровителствено и на Лив никак не ѝ хареса.

— Хромарият създава роби, Лив. Разчита на това да направи обучаващите се толкова задължени към тях, че в най-добрия случай да станеш слуга по договор — като срока на договора е остатъкът от живота ти. Роб, с други думи. Свободните отхвърлят това. Ние признаваме естествения ред такъв, какъвто е. Избрала ли си да се родиш голяма красавица? Не, разбира се. Но си. Можеш да правиш с това каквото си искаш. По подобен начин си се родила притегляща. Можем да искаме всички да се раждаме с даровете си и Цветния принц проучва как би могло да стане това. Но фактът си остава, ние сме специални. Имаме дарба, каквато други мъже и жени нямат. Не правим нищо, за да спечелим този дар — не можем да избираме да бъдем притеглящи. Но сме. Не искаме тези, които имат дарби, да се самозаробят, както не искаме тези, които са опитни в бягането, да надебелеят, за да не ни карат да се чувстваме зле затова, че сме бавни. Ние сме това, което сме, толкова диви и свободни, колкото ни е създала природата. Когато вървиш по улиците като притеглящ, мъжете знаят, че ако те заговорят, можеш да ги убиеш. Може да се страхуват от това или просто да го уважават, както биха уважавали жена, която носи пистолет. С разликата, че пистолетът има само един изстрел, разбира се.

Подминаха работници, които разчистваха засипаните с отломки улици, и най-сетне стигнаха до един малък дюкян, който не бе пострадал от боевете. Посрещна ги стара жена.

— Толкова е хубаво да има работа! Благодаря, благодаря, ох, а и толкова си красива! Чудна ще те направя. Имам поръчка за три рокли, нали? — обърна се тя към Зимун.

— Ако така е поръчал лорд Всецветни — отвърна той.

— Е, хайде, събличай се — каза старицата на Лив.

Лив я погледна, а после се обърна към Зимун, който не издаваше никакво намерение да напуска.

— Имаш ли нещо против? — попита го.

Той я изгледа от глава до пети и се усмихна дяволито.

— Много, но както желаеш. Не можеш да ме упрекнеш, че поне опитах.

Излезе и я остави във вещите ръце на шивачката. Тя бързо ѝ взе мерките, сравни ги с височината ѝ, накара я да се обърне няколко пъти и след това ѝ каза да се облече. Направи три бързи рисунки и ѝ ги показа.

— Всичко ще е възможно най-финото, милейди. Тази първата ще е вълна, но е козя вълна от аборнейските планини. Топла, но толкова мека, че няма да повярваш.

— Това е… — „Чудесно? Удивително?“ — скъпо. — Лив се мразеше, че го каза, но от толкова дълго беше бедна, че не можа да се сдържи.

— Ха! Та ние още не сме започнали. Обшивката на копринената ти рокля я правя с истински мурексов пурпур. Най-фината коприна също така, разбира се. Кой ще ти хаби истински пурпур да боядисва лоша коприна? Десет хиляди раковини мурекс, събрани специално за теб.

Лив усети леко свиване в стомаха. Коприна? Истински пурпур?

— Имах предвид… Наистина съжалявам. Исках да кажа, че нямам никакви пари. Може би обикновена вълна? Само една рокля? — Истината беше, че нямаше пари да плати и за това, но гордостта не можеше да ѝ позволи да признае пълната си сиромашия.

— О, миличкото ми, но ти не трябва да плащаш! Лорд Всецветни се грижи за всичко. Една топла рокля, една за всеки ден — тя ще е от планински аташийски памук — и една, с която да заслепяваш. Струва ми се, че няма да са ти излишни и няколко долни ризи и бельо?

— Моля ви! Обикновено не… ами, война е, знаете.

— Разбира се, разбира се. И междувременно ще ти намерим чисти дрехи за носене.

Последното се оказа чиста рокля и гореща баня, уж защото старицата не искаше да ѝ се оцапа роклята, но според Лив на шивачката просто ѝ се искаше да поглези някого, радваше се, че има с кого да си побъбри.

Докато се търкаше със сюнгера и горещата вода разхлабваше изтръпналите ѝ мускули, Лив едва надви напиращите сълзи. Въздъхна тежко. Усещаше, че ако може да си поплаче, ще се почувства по-добре, но не искаше да изглежда подпухнала. Сигурна беше, че старицата няма да я укори — изглеждаше жена, която ще я разбере, — но Зимун щеше да се върне да я вземе по-късно и щеше да попита. А как можеш да обясниш защо си плакала, след като отговорът може да отнеме или цял час, или само една дума? Нито едно от двете нямаше да го накара да разбере. Щеше просто да прилича на слабо момиче.