Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Карис успя да го сграбчи за колана и го дръпна. Той се люшна рязко назад и падна върху нея. Засмя се.

— Добър улов!

Погледът ѝ беше толкова напрегнат, че си помисли, че сърцето му ще спре.

— Махни се!… — изсъска тя. Тялото ѝ се беше вкаменило. Сигурно бе изтълкувал погрешно погледа ѝ. За един нищожен миг бе готов да се закълне, че…

— Извинявай — каза ѝ и се надигна от нея. — Добър улов — повтори. Наистина ли се беше вкопчила така в него само за миг? Наистина ли тялото ѝ се беше надигнало към него, за да задържи допира само за още миг?

Слънцето печеше залива и така беше от два дни. Гавин веднага беше смъкнал ризата си, за да се разхлади, и след потенето през първия ден Карис бе последвала примера му и бе останала само по плътно прилепналата си долна черногвардейска риза. Гледката, докато лежеше на гръб, с оголения ѝ стегнат корем, краката ѝ от двете му страни, кожата, лъснала от златното слънце и капчици пот… дъхът му секна, мислите се разбягаха. Опита се да не погледне гърдите ѝ… Не успя.

За миг, но тя забеляза.

Гавин почти можеше да чуе гласа на затворения си брат, внезапен и рязък: „Значи, и това си готов да понесеш, а, братко? Да правиш любов с нея, все едно че съм аз? Искаш да чуеш как крещи името ми, когато е в пристъпа на страстта?“

Ако беше някоя друга жена, щеше да е довел мига до кулминацията му: щеше да я е целунал веднага и да я остави тя да реши. Искаше ли да откаже? Чудесно, да върви по дяволите. Или, по-вероятно, щеше да каже „да“ и той щеше да я люби, и да я остави с усмивка на лицето… но да я напусне. Поне щеше да е направил нещо.

Карис беше единствената жена, която го парализираше.

Помнеше как лежеше до нея в стаята ѝ в къщата на баща ѝ, толкова отдавна. Помнеше как бе целувал тези гърди, как беше галил тялото ѝ, как ѝ говореше, докато настъпваше зората. Бяха се любили няколко пъти през нощта, жаждата и страстта бяха надвили неловкостта и неопитността. Трябваше да си отиде преди слугинята ѝ да дойде, за да я събуди на заранта.

И двамата знаеха, че любовта им е обречена, още тогава, още като деца, каквито бяха.

— Ще дойда за теб — беше обещал Дазен.

Беше се върнал, както се бе заклел, а тя беше заминала… отведена от баща ѝ, макар той да не го знаеше тогава. Беше помислил, че го е предала… а братята ѝ му бяха устроили засада. И той бе разпалил пожара, който уби всички: братя, слуги, роби, деца, богатства, надежда.

— Причинил съм ти много злини — каза Гавин сега. Стана. — И съжалявам за всяка от тях. Съжалявам.

Подаде ѝ ръка, за да ѝ помогне да стане. За миг си помисли, че ще му откаже, но тя хвана ръката му, изправи се и не я пусна. Стоеше близо до него, но близостта ѝ беше предизвикателство.

— Можеш ли да си малко по-точен? За какво ме молиш да ти простя?

В Гаристън беше казала: „Знам голямата ти тайна, гадино.“ И го зашлеви.

Което всъщност не беше изяснило кой знае какво. Беше пазил много тайни през годините и това, което тя си въобразяваше, че знае, можеше да е на левги далече от най-лошата истина. През годините основната му тайна бе довела до всевъзможни други тайни.

„А под «тайни» имам предвид лъжи.

Колко точно хладнокръвен си, Гавин? Колко предан си на своята цел? Убивал си заради нея. Можеш ли да го направиш отново?“

Бяха на стотици левги от най-близкия шпионин на Хромария. Ако Гавин кажеше на Карис цялата истина и тя се закълнеше да го издаде или да го унищожи, можеше да я убие.

Просто. Лесно.

В честен бой тя щеше да има добър шанс срещу него. Обучението ѝ в Черната гвардия я беше превърнало в доста опасно оръжие. Но срещу Призма не съществуваше честен бой.

— Просто съжалявам — каза Гавин. И извърна очи.

Тя не пусна ръката му. Стисна я, докато не го принуди да извърне отново очи и да срещне пламналия ѝ поглед.

— Никакво извинение не е, ако не можеш да поемеш отговорност. Ако не можеш дори да назовеш това, за което се извиняваш, не си ми дал нищо. Няма да изкупиш оправданието си евтино. Не и след това, което си направил. Не и от мен.

Гавин се опита да издърпа ръката си. Тя отказа да я пусне.

— Пусни или плувай — каза хладно Гавин.

Тя пусна.

Проклета жена. Толкова го ядосваше. Още повече го ядосваше с това, че беше права. Проклета жена!

Но не можеше да я убие и той го знаеше. По-скоро щеше да остави светът да се издъни.

Тя вдигна луксиновата тръба, с която беше намествал зарядите, подаде му я и каза:

— Още пет заряда би трябвало да довършат канала. Но ще трябва да побързаме, за да стане преди отлива. После можем да поработим на основите на вълнолома.