Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Това е малко личен въпрос, нали? — отвърна тя.

— Ти трябва да ме шпионираш, но аз не мога да задам някои малко лични въпроси, така ли? — попита невярващо Кип.

Тя се засмя.

— Всъщност не е личен въпрос, Кип. Просто те изпитвах.

„Аха. И аз се провалих.“

— Това означава ли, че ще ми кажеш? — попита Кип обнадеждено.

— Какво да ти кажа? — „Прави се на тъпа.“

— Ама ти наистина си невъзможна!

Тя се ухили.

— Спонсорът ми е лейди Лукреция Верангети от Смусато Верангети.

— Ти си от Илита? Не приличаш на илитийка. А и мислех, че илитийците не обичат притеглянето. Нали сте еретици и така нататък.

Тя го изгледа рязко.

— Ти май наистина не можеш да си държиш устата затворена, а?

— Пробвам — отвърна Кип. Какво толкова беше казал?

— Ами пробвай по-често.

Кип не знаеше какво да отговори. Бавно отряза парче от наденичката. Пръстите му зарастваха, тъй че сгъването и хващането не бяха много болезнени. Изпъването обаче беше убийствено. Пък и използването на лявата ръка в боя не беше оправило нещата.

— Знаеш ли какво — каза той. — Защо не ми разкажеш за себе си? Поне ще ни спестиш няколко секунди заяждания.

— Няма много за разказване — отвърна Адрастея. Още не беше изяла нито хапка от вечерята си. — Татко е моряк на търговски кораб. Прави курсове с подправки и коприна и все го няма. Майка е пивоварка в Одес. Искаше аз да поема казаните. Но ето ме тук.

— Одес не е ли в Аборнея? — попита Кип. Майка му не го беше научила много на география, но знаеше, че Аборнея и Одес са в различни сатрапии.

— В началото на Теснините. Един от най-големите градове на света.

— И как стана така, че спонсорът ти е илитийка?

— Защото тя ме купи последна.

Купи? Кип се постара да не издаде изненадата си.

Адрастея потупа с пръст върха на ухото си. Беше срязан отвесно.

— Не виждаш ли това?

— О! — Беше робиня… А той беше глупав.

Но тя не му се подигра. Каза:

— Казват, че сред учениците на Хромария няма роби и няма свободни. Казват всякакви неща, разбира се, но ако успееш да влезеш в Черната гвардия, всъщност е вярно. — Не го каза с горчивина обаче. Само сви рамене. Тук беше важно кой си и нищо друго нямаше значение.

— Защо тогава се опитваш да влезеш в Черната гвардия?

— Ти майтапиш ли се? — попита тя.

Изражението на Кип трябва да беше достатъчно красноречиво, защото тя въздъхна.

— Знаеш ли защо почти всеки в нашата тренировъчна група е по-голям от теб, Кип?

— Виждаш ли тъпото ми изражение? Приеми, че се отнася за всичко — отвърна Кип.

Тя се усмихна за миг.

— Получаването на място в Черната гвардия е най-желаната служба, за която повечето от нас могат да мечтаят. В нашата тренировъчна група има само четирима по наследство: деца на черногвардейци. Круксър, Риг, Ейрам и Тана. Мога да ти гарантирам, че всички те са тренирали бойни изкуства, откакто са проходили. Ако си роб и издържиш изпита, ставаш свободен… макар че все пак трябва да се закълнеш в служба на Черната гвардия. Ако си собственикът на този роб, Хромарият ти плаща цяло състояние за прехвърлянето на собствеността ти. През годините Верангети са вкарали десетки черногвардейци. Това е един от най-доходните им бизнеси. Аз влязох малко по страничен начин. Фамилията, която притежаваше майка ми и мен, имаха дъщеря на моята възраст. Искаха да може да се защитава сама. Мен ме обучаваха с нея, за да си има партньор за упражненията. Когато разбраха, че мога да притеглям, ме продадоха на лейди Верангети. Тя нареди да се обучавам през последната година, целодневно, всеки ден, с най-различни най-добри майстори, за да мога да вляза.

Цял живот, преживян като собственост, прекаран в тренировка за това?

— Значи ми казваш да не се чувствам зле, че ме напердаши момиче.

— Внимавай, шишко.

Той се ухили малко със закъснение, понеже не разбра веднага, че се шегува.

Лицето ѝ помръкна.

— Извинявай, не беше… не съобразих, че си чувстви… съжалявам.

Последва неловко мълчание.

— Чух, че почти си преминал Изпитанието — каза тя.

— Почти. — Кип Почти. Поредното напомняне за провала. Но явно не беше упрек.

— Всъщност имам един специален талант — каза той.

— Какъв?

Кип сниши глас.

— Тайна. Не бива да я казваш на никого. Изключително ценен талант.

— Добре — рече тя и се наведе към него.

Той се озърна наляво и надясно, уж притеснен, и прошепна:

— Почистване на блюда.

Пълно объркване. Виждаше я как мисли: „Добре ли чух?“ Посочи опразненото си блюдо.