Брент Уийкс - Заслепяващият нож

За да спечели време, Кип каза:

— Елио, може и да не ми личи, но съм по-корав от теб, по-зъл съм от теб, по-умен съм от теб и винаги ще бъда пред теб.

— Млъкни, лайнар — изръмжа Елио, усетил слабост в колебанието на Кип. — Почнахме да се молим вече, а?

На Кип изведнъж взе да му писва от всичко това. Какво беше казал Железни? „Печеленето е само началото?“

— Елио, ще ти дам още една възможност да се извиниш. Но ти няма да се извиниш. Прекалено си глупав, а на мен вече съвсем ми писна да играя тази игра. Но искам да запомниш нещо, преди да идеш до лазарета: това е за мен да бъда милостив.

И както държеше китката на Елио в ключ, удари рязко надолу с лявата си ръка, с всичка сила.

Ръката на Елио се счупи с пукот. Всички в помещението ахнаха. От кожата щръкна окървавена кост. Елио изпищя. Тънък и пронизителен звук, не какъвто би очаквал изобщо човек.

Кип го пусна. Пред очите на четирийсет облещени момчета Елио изпълзя настрани, плувнал в кръв и разплакан. Изправи се, залитна и се измъкна от спалното, свил до гърдите си счупената си ръка. Никое от момчетата не му се притече на помощ. Никой от управата изобщо не дойде.

Докато Елио залиташе навън през вратата, Кип видя, че черногвардеецът му — тънкият и висок млад мъж — стои в тъмния ъгъл, облегнат на стената. Беше наблюдавал всичко, готов несъмнено да се задейства, ако животът на Кип се окаже застрашен. Иначе нямаше да се намеси. Просто наблюдаваше, с блеснали очи и безизразно лице.

С привидно равнодушие Кип легна отново в леглото си и се престори че заспа мигновено. „Просто ме оставете на мира.“ Обърна гръб на момчетата, които си шепнеха изумени и преповтаряха историята, която нямаше нужда да се повтаря. Всички го бяха видели.

Сънят му беше лъжа. Най-сетне момчетата загасиха свещите си. В тъмното Кип превъртя отново в ума си битката при Гаристън.

Мъжът, когото бе хвърлил в лагерния огън, кожата, която се късаше от лицето му като на пиле, залепнало за тиган. Очите на мъже, лица, изкривени от гняв, докато се опитваха да го убият, вдигаха оръжията си, докато Кип пропадаше през отвора в стената. Падаше, падаше. Крака, ритащи към него от сто посоки.

Вкусът на барут във въздуха.

Радостта да замахнеш с меч и да го забиеш в човек, разцепващата се плът, острието се изтръгва от плътта му, пуска на воля кръв и душа. Обкръжен от войници с мускети. Кип изстрелва топчетата на мускетите им обратно в лицата им.

Очна ябълка, синя като морето, паднала на паважа, главата е издухана нанякъде и никой не може да я намери. Зяпнала Кип. Обвиняващо. Убиец.

„Какво направи?“

Беше губил битки от Овенир, селския побойник. Мислеха, че Овенир ще го вземат насила в армията на крал Гарадул. При Гаристън Кип беше убил войници — момчета — не по-големи от Овенир. Момчета, които сигурно бяха взети насила да служат. Невинни, които вършеха виновна работа.

Понякога, докато беше момче, му се искаше да убие Овенир. Тогава, когато все още не знаеше какво означава това. Когато все още не знаеше колко лесно е това.

„В що за чудовище съм се превърнал?“

Гавин постави големия колкото юмрук заряд в тръбата и започна да навива тънък пръст от зелен луксин и да го натиска под вълните. През последните два дни беше станал доста добър в това, но все още не можеше да разчита на зарядите. Бяха от усукани пластове жълт и червен луксин, увити около въздушен мехур, номерът беше най-вътрешният пласт да се изработи неправилно… по най-точния „неправилен“ начин. Луксиновият мехур се разпадаше и излагаше на въздуха нестабилния жълт луксин. Този нестабилен луксин лумваше на светлината и възпламеняваше червения. Следващите пластове правеха същото и предизвикваха достатъчно мощен взрив, за да се разчистят рифовете.

Но да боравиш с взривове, които съзнателно си направил нестабилни, беше напрегната работа. Понякога зарядите гръмваха още щом докоснеха подводната скала. Друг път изгърмяваха едва след няколко минути или изобщо не гърмяха.

Карис управляваше лодката, кога с помощта на дълъг прът, кога с гребане.

Този път взривът дойде преди Гавин да е издърпал наместващата тръба. Тръбата изхвърча от ръцете му и морето под лодката им подскочи. Гавин се беше стегнал за вълната, но изхвърчалата нагоре във въздуха тръба го извади от равновесие и той залитна назад.

Обикновено падането във водата щеше да е чудесно, но в момента тя беше пълна с остри като бръснач парчета корал, кипнали към повърхността от взрива.