Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Работиха, докато в небето вече нямаше достатъчно светлина, за да може Гавин да притегли. Карис крепеше лодката, очертаваше формите и внимаваше да се придържат към очертанията, които бяха планирали.

Вълноломът всъщност щяха да са три вълнолома с две широки пролуки между тях: една за кораби, идващи в залива, и една за излизащи кораби. Каналите през кораловия риф, които водеха към отворите, лъкатушеха на зигзаг и завоите бяха отбелязани с шамандури. Ако се окажеха застрашени от нападение, местните щяха да махнат шамандурите. Работата щеше да е груба, помисли Гавин. Беше научил някои неща от строителството на стената Ярка вода, но пък там беше разполагал с хиляди работници и десетки притеглящи, които да му помагат.

„Прекрасно, че направих толкова лесно защитимо убежище за Цветния принц.“

Е, красотата на второ място. Това щеше да го остави за хората на Тирея — вече негови хора — и щеше да направи още няколко неща, за да им даде добро начало за основаването на град. След това щеше да напусне.

В бивака Карис опече рибите, които бе уловила, докато Гавин спеше. Събуди го и ядоха заедно.

— Извинявай, трябваше да ти помогна с вечерята — каза той.

Тя го изгледа все едно е казал най-голямата глупост.

— Ти правиш Деветото чудо на света тази седмица. Мога да сготвя една вечеря.

— Но всъщност не е честно, нали? — каза Гавин. — Не можех да направя това без теб, но ще бъде „Нещото, което построи Гавин“, също като стената Ярка вода.

Тя поклати глава.

— Вие сте загадка за мен, лорд Призма.

Не помнеше как е заспал, но когато посред нощ се събуди, беше завит с одеяло. Видя на смътната светлина на огъня, че Карис пази в тъмното. Изпита огромна благодарност към нея. Беше работила здраво през целия ден, също като него, а сега стоеше будна през цялата нощ. Беше с гръб към него и поддържаше нощното си зрение, разбира се.

Гавин и повечето подчервени можеха да управляват очите си достатъчно добре, за да придобият пълно нощно зрение бързо, но Карис не обичаше да остане и няколко секунди без него.

Надигна се и тъкмо се канеше да ѝ извика, че ще поеме смяната, когато видя, че раменете ѝ потрепериха.

Не беше треперене. Плачеше. Гавин не беше виждал Карис да плаче от години.

Знаеше, че няма да е доволна да разбере, че го е забелязал, но стана и сложи ръце на раменете ѝ. Тя се напрегна.

— Аз ще поема тази смяна — каза ѝ нежно.

— Недей, Гавин — промълви тя. Гласът ѝ беше хриплив и накъсан, на самия ръб.

„Недей какво? Да не я докосвам? Да не казвам нищо? Да не я пускам?“

— Днес е рожденият ден на Тавос — каза тя. — Почти бях забравила. — Тавос, брат ѝ. Беше умрял в пожара. Беше ужасен младеж, избухлив, нестабилен, едно от момчетата, чиито подигравки бяха накарали Дазен да повярва, че ако не се бие в онази нощ, ще бъде убит: Но Карис не беше видяла това, може би така и не беше видяла онази страна на брат си. А и да беше видяла, все пак ѝ беше брат. — Просто всички те ми липсват толкова много. Койос… — Сякаш ѝ се искаше да каже още, но не можеше.

Койос беше любимият ѝ брат. Единственият брат, когото Гавин съжаляваше, че бе убил. Единствената донякъде читава личност между тях.

А след това тя все пак се разплака. Обърна се към него и той я прегърна. Нищо не каза: все още не беше сигурен дали не сънува всичко това. Знаеше само, че ако каже нещо, ще каже нещо погрешно.

Колкото и да е объркан един мъж, най-висшето му призвание понякога е просто да стои и да прегърне.

В съня си Кип беше зелен бяс, гонеше пищящи деца и ги избиваше с меч и огън. Будеше се на пресекулки освирепял, разплакан и зажаднял за кръв — яростта от съня все едно се беше просмукала в него.

Когато посред нощ стана, за да се изпикае, го придружи един черногвардеец. Кип изобщо не го беше виждал досега. Мъжът мълчеше. Просто тръгна с Кип и го задържа за миг, докато провери дали в тоалетната няма убийци. Тъпо.

Беше истинско облекчение, когато стана сутринта, макар изобщо да не се чувстваше отпочинал. Няколко по-големи ученици от втората година подкараха новаците към трапезарията.

Кип беше адски огладнял, но не получи повече храна от никой друг. Стигна до края на опашката, обзет от страх. Масите бяха подредени в дълги редици и учениците се трупаха на тях с приятели.

Каквито той нямаше.

Всъщност Кип имаше точно обратното. Зърна за миг Елио, чиято ръка беше стегната в дебели превръзки и окачена на клуп. Момчето говореше с приятелите си. Видя Кип, млъкна и пребледня.