Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Чух след боя, че си му счупил ръката, защото те е нарекъл Лой Гайл — каза Тизири. Явно не беше присъствала на пробите.

Тея се сви на стола си.

— Не беше така — отвърна Кип. — Наистина. Всъщност стана наистина бързо и приключи за три секунди. Извадих късмет. Сериозно. Питай Тея. Тя е по-корава от мен. Вчера ме изрита в лицето.

— Какво? Какво?! — възкликна Бен-хадад. — Тея?

— Натресоха ми го за партньор — каза Тея с гримаса.

„О, благодаря.“

— Партньор? — попита Бен-хадад. — Ти си се пробвала? Нали нямаше да се пробваш до следващата година? — За миг изглеждаше уязвен, но бързо го прикри. — Аз щях да дойда! Ха, новобранец!

Повдигнатите вежди на Кип зададоха въпроса вместо него.

Ейрас обясни:

— Бен-хадад дойде късно за лекциите по притегляне миналата пролет, но взе изпита за пролетния клас на Черната гвардия. — Обърна се към Тея. — Но ти каза, че според теб Черната гвардия е глупост. Да се изправиш срещу мечове, за да защитиш идиоти, е работа за идиоти, така каза.

— Ейрас, седиш до Кип Гайл — каза Тизири.

— Знам. Чух го вече. Какво… О-о! Тея няма предвид, че баща ти е идиот, Кип. Сигурно е имала предвид Бялата. Или Червения? Уф, това пък е дядо ти.

— Ейрас! — прекъсна го Тея.

— Тея — каза Бен-хадад. — Ти каза, че не искаш да нараняваш хора за препитание. — Като че ли приемаше мълчанието на Тея за изпробването като лична измяна.

— Да, не искам! — защити се Тея.

— Тогава какво? Когато аз те убеждавам, че да влезеш в Черната гвардия е идиотизъм, уж вярваш, но идва Кип и ти…

— Това няма нищо общо! Не всички сме бихроми, Бен. Ти може дори да си полихром. Можеш да отидеш където си поискаш, да правиш каквото си искаш. Ще си достатъчно силен, та никой да не се интересува кои са родителите ти. А аз дори си нямам истински цвят.

— Цветът ти е толкова истински, колкото и на всеки друг. Хората просто все още не го разпознават. Тея, говорили сме…

Тя го прекъсна:

— Щом никой не го разпознава, никой няма да ме наеме за него. Господарката ми заповяда да се опитам за Черната гвардия. Може би след пет години хората ще разсъждават като теб, но засега нямам друг избор. Само за това ме бива. И по дяволите, дори не знам дали ме бива достатъчно, за да успея да вляза.

— Не знаех, че господарката ти го е заповядала. Извинявай — каза Бен-хадад.

„Ще успее“, помисли си Кип, но си замълча. Неволно беше разкрил тайната. Надяваше се с мълчанието си да избегне по-нататъшно негодувание.

— А на теб, партньоре, много ти благодаря — каза Тея.

Кип излапа закуската, но все още беше гладен. Тея стана и отиде до окачените на стената списъци. Остави купата, лъжицата и чашата си на масата, както май направиха повечето ученици в трапезарията.

Бен-хадад и Тизири също станаха и тръгнаха в различни посоки. Само Кип и Ейрас все още седяха на масата. Дългурестото момче се хранеше бавно. Ябълката на гърлото му беше разсейващо изпъкнала и му придаваше вид на голям кротък хищник.

— Не трябва ли да си вдигнем паниците? — попита Кип.

— А? — Ейрас се беше зазяпал по някакви момичета. Хубави, със същите строги униформи, но със скъпи накити на китките и шиите. Богати момичета. Недостижими, но не и за мечтите, ако се съдеше по унесения поглед на Ейрас. — Паниците? Какво?

— Не трябва ли да си вдигнем паниците? — повтори Кип. У дома никой нямаше да търпи петнайсетгодишен да кръшка от измиването на съдовете.

— Робите ги прибират. Трябва да тръгваш. Първа смяна започва скоро. — Ейрас отново се зазяпа по момичетата.

Ставането от масата беше като изоставяне на безопасно убежище, за да се върнеш в гората при вълците. Но не можеше да се отложи. Кип стана и тръгна към стената със списъците. Подмина няколко по-големи възпитаници, току-що дошли да се хранят. Покрай него минаха момче и момиче, изпънали ръце покрай телата си и с напрегнати от съсредоточаване погледи: храната им се крепеше на сини подноси, които притегляха. И двамата бавно вдигнаха ръце, докато вървяха, за да наместят отворения луксин, без да разлеят нищо. След това запечатаха подносите си почти едновременно.

— О, не, не, не, не — повтаряше младежът. Беше затворил луксина си лошо и когато стигна до масата, подносът му се разпадна и паницата и чашата се пръснаха на пода.

— Точка за момичетата! — каза противничката му и без усилие постави подноса си на масата.

Момчето изруга, а няколко други, явно негови приятели, простенаха.

До тях изникна учител.

— Това го почистваш сам, Джерад. Никакви роби.