Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Но нали насочват Хилядата звезди към Призмата на всеки Слънцеднев?

— Да. И какво?

— Той как не умира? — попита Кип.

— Той е Призмата. Може да направи всичко.

„Не мога да направя това.“

Седем години, седем велики цели.

Беше фантазия, приказка, глупашка идея. Това, което искаше Гавин, бе невъзможно.

Лежеше толкова близо до Карис, че телата им се топлеха взаимно. Беше спал трескаво, както винаги. Беше имал кошмари, както винаги. Предната нощ, несъмнено заради страховете му, докато беше буден, че губи синьо, беше сънувал как брат му се измъква от синия ад. Отърси се от съня и преодоля жилещата болка от стягането в гърдите. Скоро щеше да се съмне. Карис щеше да се събуди всеки момент и щеше да се отдръпне. Щяха да станат. Щяха да се заемат с работа. Рано или късно хората на този остров щяха да дойдат, било за да го спрат или за да говорят с него. Дойдеха ли да го убият, щяха да дойдат нощем. Едва ли щяха да нападнат по светло. Значи щеше да преживее още един ден.

Първата цел изглеждаше съвсем лесна, макар той постоянно да се проваляше: да каже цялата истина на Карис. Когато градът бе паднал, почти бе изоставил втората: да спаси хората на Гаристън, които бяха претърпели толкова много заради него. Това спасение вече изглеждаше близко. Други цели беше постигнал: беше се научил да пътува по-бързо от всеки жив човек. Подкопал беше влиянието на определени Цветове на Спектъра, управителния съвет на Хромария. Постигането на други все още беше в ход. Всичко, освен казването на истината на Карис, в крайна сметка се свеждаше до една цел, до един величав замисъл, за който едва смееше да мисли, за да не би някак мисленето за него да го направи още по-невъзможен, отколкото беше. Сякаш с мисленето за него щеше да разсипе тайната и целта щеше да остане завинаги недостижима.

Дължеше нещо по-добро на малкия си брат Севастиан. Дължеше нещо по-добро на майка си. Дължеше нещо по-добро на Гавин.

В мига, в който си го помисли, не беше дори сигурен дали под „Гавин“ има предвид себе си, или брат си.

Карис се сгуши още по-близо до него, но самото движение като че ли разбуди съзнанието ѝ и тя се сепна. Той задиша равно, преструвайки се, че спи. Тя се отдръпна, избяга много нежно от близостта, за да не го събуди. Можеше да го мрази — заслужено при това, — но все пак беше мила. Едно от нещата, които обичаше в нея.

Беше я държал в прегръдката си, докато скърбеше за брат си предната нощ. Държа я, докато тя не заспа, а после стана, за да пази. Завиждаше ѝ за сълзите, докато близостта ѝ го топлеше и го караше да го боли за нея. Завиждаше ѝ за чистата скръб по един мъртъв брат вместо ужаса и гузната съвест заради живия, който той имаше. Нищо чудно, че беше сънувал Дазен, когато дойде редът му да спи. Все едно, последната нощ не промени нищо между двамата. Очакваше едно грубо „благодаря“ днес, ако изобщо имаше нещо. След това нещата щяха да се върнат към нормалното.

Само дето „нормалното“ не можеше да се задържи за дълго. Карис не беше глупава: много скоро щеше да забележи, че той не може да притегля синьо. А въпросите ѝ вече бяха притесняващи.

Истината беше, че всичките му цели бяха съсредоточени в една посока — освен тази да каже истината на Карис, която вървеше точно в противоположната посока. Карис беше най-голямата заплаха за плановете му. И беше неуязвима за ласкателства или натиск. Не притежаваше нищо освен собствения си усет за справедливост. Ако сметнеше, че унищожаването му е необходимо, щеше да го направи, независимо от цената.

Разумното беше да гледа на нея като на поредното препятствие и да я отстрани.

Това не означаваше да я убие. Можеше да я отведе на някой от външните острови, където дори търговци идваха само веднъж в годината, и просто да я остави там. Тогава каквото и да случеше с него, тя нямаше да се намеси. Но да отнеме една година живот на жена, на която най-вероятно ѝ оставаха само пет години живот, беше престъпление.

Надигна се рязко. Това не водеше доникъде.

Карис тъкмо се връщаше от дърветата — беше отишла да се изпикае.

— Опари ли те пак някоя трева? — подхвърли Гавин.

Тя се изчерви.

— Вече съм по-предпазлива.

— Парен каша духа, а? — Гавин се изправи и разкърши рамене. Трябваше и той да отиде да пусне вода.

— За някои неща. — Погледът ѝ беше странен.

Той навлезе между дърветата. Беше му неловко преди петнайсет години някой да стои на две крачки от него, докато се облекчава. Но го беше преодолял. Особено когато пътуваха из горската пустош, охраната му никога не го изпускаше от поглед.