Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Щом излезе на двора, го видя да се измъква през една пролука в портата.

Проклятие! Нямаше да го гони повече.

И ей така, изведнъж, битката сякаш свърши. Тея тръгна към батареята и затърка изтръпналите си ръце. Черногвардейците изобщо не губиха време да отпразнуват победата си — вече зареждаха оръдията под бдителния поглед на един от мъжете, който беше работил с големи топове.

Тея попита:

— Командире, Зиро ще…

— Мъртъв е — отсече командир Железни. Беше угасил ятагана си, но по острието имаше сажди, кръв и кървави косми. — Момчето? Полихромът?

— Успя да… — започна тя, но командир Железни вдигна пръст, отиде до прозореца и попита:

— Привижда ли ми се?

Черногвардейците отидоха при него. Ванзер, зелен, рече:

— О, не. Усещам го.

Битката в морето все още беше в разгара си. Флотът на Хромария като че ли дори не беше забелязал, че огънят от форта е спрял, и корабите продължаваха да плуват към средата. А флотата на Цветния принц се беше разкарала.

Но черногвардейците гледаха самото море. Точно под центъра на бойния фронт имаше огромен кръг с различен цвят, поне една левга в диаметър.

— Примамили са ни точно към средата на пролива — каза Железни.

Точно в центъра на онзи огромен тъмен кръг.

Огромна колона изригна от водата и предизвика огромни вълни, които удариха корабите. На стотици разтези от нея, в кръг, изригнаха други, по-малки колони. Приличаха на кули.

Една изникна от водата точно през корпуса на един галеон и го вдигна във въздуха като играчка. Корпусът се разцепи и изсипа мъже и снаряжение във водата.

Сякаш самото море подскочи в диск цяла левга широк и напастта изплува над повърхността. След миг водите се свлякоха надолу помитаха корабите, разбиваха ги… а след това водата се заизлива на огромни порои от новоизникналия остров — във всички посоки.

Някои кораби като че ли щяха да извадят достатъчно късмет да избягат от изригващия остров, но лози, дебели колкото дървесни стволове, щръкнаха навън, щом островът изплува на повърхността. Гора от лози, живи, сграбчващи като пипала на кракен заплющяха… не от едно място, а от стотици. Напастта бе жив гърчещ се килим.

Макар очите на Тея да не можеха да ѝ кажат, тя не се съмняваше какъв е цветът. Дивотата на зеленото удари притеглящите като плесница.

Корабите, които не бяха разбити, заседнаха на зеления остров обездвижени.

За една минута флотата на Хромария просто изчезна. Хиляди убити. Битката за Ру беше изгубена.

А на самия остров се появиха стотици хора. Изпънаха ръце към небето и нагоре се изстреля светлина от стотиците зеленоцветни бесове. Малка група в центъра на тази зелена армия се сражаваше с тях — мятаха около себе си всякакви други цветове.

— Това са черногвардейци — каза някой. — Призмата е там долу. Сражава се. Срещу всичко онова.

Милостиви Оролам. Нямаха никакъв шанс.

— Пет минути до изгрев — каза оранжевият притеглящ. Нервно и шумно засмукваше слюнката си покрай ката , който бе пъхнал под устната си.

Десетина оранжеви и жълти притеглящи се бяха събрали при подножието на южната кула на Ру, за да изчакат зората, и заповядаха нервно на Лив и отряда ѝ да пазят тишина. Отрядът на Лив бе съставен от четирима притеглящи и четирима войници. С нея правеха святото число девет. Тя би предпочела да съставят святото число деветдесет и девет. Би предпочела да има със себе си бойци, които могат да притеглят, и притеглящи, които могат да се бият, но Кървавите халати бяха на години отдалечени от нещо, което поне малко можеше да се доближи до качествата на Черната гвардия.

Армията на Кървавите халати беше готова за бой, но най-близките бойци бяха на петстотин разтега от стената. Аташийците със сигурност имаха оръдия с толкова голям обхват, но бяха решили да пестят барута. Лив предполагаше, че положението им е почти толкова тежко като на Кървавите халати. Батареята на Цветния принц на южната страна на протока имаше барут едва колкото за един изстрел от всяко оръдие и той се надяваше, че флотът на Хромария ще избегне този бряг и ще мине покрай отсрещния — нападателите вярваха, че аташийските им съюзници все още го държат.

Лив нямаше да узнае как се е развило това, преди всичко да е свършило, ако изобщо го узнаеше. Собствената ѝ задача беше почти самоубийствена. Войниците ѝ бяха с опърпаните кожени брони и избелелите сини наметала на Сините копелета, наемническа чета, платени от Ру. Наемническите чети рядко се договаряха с охота да издържат на дълга обсада, тъй че управниците на Ру сигурно им бяха платили баснословна сума.