Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Така че изпълзяваш пред оръдие и се надяваш да има достатъчно пространство, и атакуваш въоръжени мъже, които ще гледат към теб.

Тея по-скоро усети, отколкото чу как още няколко дръжки-стъпенки се забиха в скалата до нея, нагоре и покрай големите прозорци, чак до върха на укреплението. Погледна надолу и махна на командир Железни, че няма да могат да проникнат през прозорците. Лем вече изстрелваше нагоре друга стълба, която да обхване другата страна на прозорците.

Над скалата фортът се издигаше на няколко дървени етажа. За радост на Тея, височините не я плашеха, тъй като ставаше все по-замайващо. Там, където се опираха скала и дърво, имаше плоско място, достатъчно колкото да застанат трима души. Тежките греди на дървените стени на укреплението бяха забити дълбоко в червената скала. С помощта на парила Тея погледна през стените. Не можеше да види през самото дърво, но успя да надникне в пространствата, където кората се притискаше до кора. Дори и така беше размътено и не можа да види никого от другата страна.

Един черногвардеец застана до нея и тя видя, че другите се катерят по стълбата от другата страна. Погледна надолу — войниците все още стояха до малката порта под тях, загледани към морето. Ако се обърнеха да видят стрелбата на оръдията — а беше голяма гледка, тъй че беше напълно възможно, — щяха да видят черногвардейците. Но за миг, докато оръдията на форта бумтяха, Тея погледна към онова, което наблюдаваха войниците. Горяха кораби… най-вече кораби на Хромария, приближили се твърде много до укреплението.

Останалата флота се отправяше към една пролука в средата на протока. Малките кораби на Цветния принц — Тея не знаеше достатъчно за кораби, за да може да каже какви са — бягаха от тази зона. Но повечето от флотата на Хромария нямаше да могат да се справят. Тея беше видяла докъде стига огънят на оръдията и след като някои от флотата едва сега обръщаха, щяха да са в обхвата им още десет или петнайсет минути. За това време фортът можеше да изстреля стотици снаряди. Милостиви Оролам. Тея се обърна и ѝ се стори, че далече на запад смътно видя два плъзгуна — връщаха се, за да се включат в битката. Не бяха ли намерили зелената напаст?

— Колко войници? — попита я черногвардеецът. Имаше предвид вътре. Тя се съвзе бързо. Нищо не можеше да направи с кризите и глупостта по големия свят, освен да спре оръдията тук.

— Не виждам никакви — отвърна му шепнешком.

— Може би имаме шанс тогава.

Мъжът даде знак на другия екип и Тея видя, не на онази стълба има осем души, а още шестима чакаха под тях двамата. Черногвардеецът — Тея не му знаеше името — притегляше заряд срещу дървената стена и го постави колкото може по-далече.

Другият екип правеше втора стълба от луксин, просто подпряна на дървото като обикновена стълба. Качиха се бързо по нея и командир Железни даде знак да продължат.

Черногвардеецът избута Тея настрани и запали заряда. Той изгърмя силно и за миг Тея се изненада, че никой от вътрешността на укреплението не извика за тревога.

Разбира се. Нали стреляха с оръдия. Един взрив в повече нямаше да ги разтревожи.

С лостове луксин черногвардейците бързо раздраха стената около пробития отвор и нахлуха във форта. Имаше трупове навсякъде. Главно аташийци, но също така дрипави хора без никакви униформи и притеглящи, дори няколко цветни бяса. Вчера тук беше имало битка.

Укреплението беше огромно — покриваше Руишки нос под остра дървена корона и бе затънало дълбоко в скалата. Но нямаше почти никакви войници. Двама мъже пазеха портата, загледани към отсрещната страна на форта. Стрелците черногвардейци ги убиха в гръб — стрелите им пробиха ризниците с лекота. Екипът от другата страна намери батарейното отделение на върха на стената и го изби за секунди.

Тея затича с всички надолу по стълбището към същинския форт, след това по широк коридор и до дървена врата. Беше тъмно и запушено, но тя виждаше в подчервеното без усилие.

— Четирима отляво, петима отдясно. Изглежда, че бяс им дава заповедите в средата — прошепна тя. После затича на пръсти към коридора под рева на оръдията към друга батарея отвъд вратата.

— Трима вдясно, шест отляво.

Железни ѝ даде знак да остане на място. Извади тихо дълъг великолепен ятаган, който Тея не беше виждала досега. Дръжката беше инкрустирана с тюркоаз и абалон, а по гърба на острието имаше вмъкнато нещо, което приличаше на обгорено дърво. Железни не погледна оръжието, сякаш не можеше да понесе гледката, но го поднесе на Котурната, който се пресегна и докосна дървото на ятагана.