Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Щом дървото атасифуста лумна, двата екипа се задействаха. Черногвардейците нахлуха в помещението едновременно, Железни едва се виждаше през гъстия оръдеен дим, като великан, размахал огнен прът. Тея чу викове, ярост, ужас… и пистолетни изстрели. Собственият ѝ пистолет беше в потната ѝ длан, зареден и готов.

На отсрещната стена на коридора се отвори врата и един притеглящ надникна объркано. Видя Тея.

Пистолетът се вдигна нагоре сякаш по своя воля, кремъкът щракна, светнаха искри, последва стъписващо силният откат и горещ дим. Тея примига и видя притеглящия на пода в краката ѝ — лявото му око и четвърт от черепа ги нямаше.

Не беше мъртъв.

— Презареди — каза командир Железни в ухото ѝ. Беше се върнал някак си. Тя трепна и усети, че ръцете ѝ вече вършеха това, което ѝ се каза: зачистване, издърпване на спусъка, натъпкване на цевта. Командирът надникна в стаята, откъдето бе дошъл притеглящият, и след като се увери, че там няма никой, заби горящия си ятаган в гърба на мъжа, право в сърцето му, издърпа го и затича по коридора.

Тея затича след него, едва успяла да зареди отново, но изведнъж загубила всякаква охота да остане назад. Натъкнаха се на десетима вражески притеглящи. Тея залитна и спря, но командир Железни вече се носеше в стъпките, които приличаха на „йешан ка“, с ятагана в едната ръка и луксин в другата, и избиваше хора наляво и надясно. След миг другите черногвардейци се присъединиха към него и взривове светлина обагриха стените.

Тея нахлу едновременно с черногвардееца, който им беше гръмнал дървената ограда. Зиро. Да, казваше се Зиро, спомни си тя. Озоваха се срещу двама притеглящи, които вече трупаха светлина.

— Ти зеления, аз червения! — извика Зиро и скочи напред още преди Тея да е успяла да му отвърне.

Тея нападна притеглящия от нейната страна — същия, когото атакува и Зиро. Противникът от другата страна изстреля острие от луксин в Зиро. Той залитна, падна и погледна Тея сякаш не можеше да повярва, че е толкова глупава.

„Сляпа съм за цветове, по дяволите!“

Зиро падна, но и двамата вражески притеглящи бяха свалени, убити от другите черногвардейци.

Озъбен червен бяс се самозапали пред тях и командир Железни изрева и извика на Тея да подгони… някого — тя не можа да разбере думите му през виковете и пламъците.

После видя някакъв младеж, който бягаше, и тръгна след него. Беше с бяла риза и наметало, и двете с широки ивици от много цветове: един от полихромите на Цветния принц. Затича по коридорите и изчезна. Тея го последва колкото може по-бързо.

Зави на ъгъла и налетя право на изпънатия му крак. Засада! Тя се плъзна по гладкия каменен под и видя, че пистолетът ѝ вече е в ръцете му. Помисли си, че пръстът ѝ е счупен от изтръгването му от предпазителя на спусъка. Момчето беше около седемнайсетгодишно, лицето му беше плувнало в кръв от счупените очила, стъклото бе порязало бузите му и клюнестия му нос. Насочи пистолета към нея и тя замръзна.

Десетина войници, въоръжени с мускети, притичаха до младежа. Трябваше да са били на някоя друга оръдейна позиция или в спалните. Той прибра пистолета, ухили ѝ се и каза:

— Убийте я, а после подкрепете мъжете вътре.

Тея не искаше да умре. Но не можеше да направи нищо. Оролам, нищо не можеше да направи! А след това, докато трима от войниците вдигаха мускетите си, усети как нещо невъобразимо огромно премина покрай нея, над нея, през нея — като нахлул вятър. И ѝ прошепна: „Ето така.“

Изведнъж чу отново гласа на магистър Мартаенс: „Ще изгориш до смърт.“ Но Тея бе съвсем спокойна. Никакъв страх. Ръцете ѝ се вдигнаха нагоре, с разперени пръсти. Резки пулсове ярък цвят заструиха от нея… нещо отвъд парил или парил, както никога нямаше и да помисли да притегли.

Имаше чувството, че е потопила ръцете си в огън. Войниците закрещяха, присвиха се, пуснаха оръжията си. Двама побягнаха. Няколко паднаха и се свиха на кълбо.

Тея чу стъпки на тичащи хора зад себе си и обърна рязко ръката си към тях, готова да убива.

Бяха черногвардейци. Тя спря и очите ѝ мигновено се присвиха за видимия спектър. Погледна ръцете си. Бяха непокътнати, но все още пареха. Обърна се отново към войниците, които бе обездвижила, като очакваше, че са се превърнали в овъглени коруби. Не бяха пострадали: само бяха замаяни и запосягаха за оръжията си, когато черногвардейците ги нападнаха.

Тея скочи на крака. Младежът, който ги командваше, бе един от избягалите, защитен от изстрела ѝ от телата на мъжете пред него. Затича след него.