Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Железни леко постави Фел долу. Това обаче му струваше загуба на равновесието… и той падна от пътеката.

В последния момент пръстите му се вкопчиха в ръба. Черногвардейците издърпаха Фел и преди Тея да е успяла да мигне, многобройни луксинови въжета вече се бяха увили около командира. С тяхна помощ той се изкатери и стъпи на пътеката. Изобщо не изглеждаше уплашен.

— Всички са мъртви — каза спокойно. — Но трябва да побързаме.

Беше огледал най-спокойно резултата от акцията, докато висеше от ръба? Проклет да е!

Слънцето вече се беше издигнало и стана съвсем светло. Щом наближиха върха, Тея огледа напред и видя, че зад последния завой има здрава дървена порта, десет стъпки висока и с остри шипове отгоре. Чрез парила успя да види, че е подсилена с желязо и че зад нея има хора. Склонът покрай портата не беше толкова стръмен като останалата част от скалите, които току-що бяха преодолели, но беше твърде стръмен за изкатерване, докато над тях имаше въоръжени. Стори ѝ се, че различава очертанията на копия и мускети.

Едва бе успяла да докладва, когато топовете откриха огън. По време на цялото изкачване Тея толкова се беше съсредоточила само върху това да се задържи на пътеката и да следи за клопки, капани или приближаващи се войници, че почти не беше поглеждала към морето.

Гледката беше изумителна. Великолепна. Слънцето едва се бе вдигнало, заливът бе син и по-тъмно синьо-зелен, корабите, а сега и гъстите облаци дим, изригващи от бордовете, докато флотът на Хромария се опитваше да навлезе. Имаше само няколко малки кораба, държащи центъра на фронтовата линия на Цветния принц. Отвърнаха със залп.

— Лем — каза командир Железни. — Твой ред е.

Напред излезе дребен нервен мъж.

— Здрасти — каза той на Тея. Хвърли поглед към несъществуващите ѝ гърди, после нагоре към лицето, и настрани. — Аз съм Лем. Всъщност съм Вил. От Вилум, което ще рече Воля. Та от Вилум значи Лум, а от Лум — Лем. Иначе съм си Вил.

— Разбрах — отвърна Тея. „Да бе.“

— Номерът с Лем не е, че не е луд — каза Лем. — Тука сме все луди. Обаче Лем е луд по един особено ценен начин.

— И ти ще ми кажеш какъв е той — рече Тея, след като той отново хвърли поглед към гърдите ѝ. Не можеше да прецени дали е шантав, или просто никога не гледа хората в очите.

— Лем значи вярва, че може да направи всичко в служба на Черната гвардия. Лем вярва, че камъкът е като масло пред него. Малко е бавен, което е добре, защото инак сигурно щеше да е адски опасен. Това казват треньорите. Виж, Лем може да издълбае стъпенки в скалата, никакъв проблем. Има воля, пред която Андрос Гайл плаче като малко момченце. Нали ти казах, че истинското му име е Вил, от Воля, казах ти, нали?

— Каза ми — отвърна Тея.

Лем се изпълни със син луксин, а след това се наведе заговорнически към Тея и ѝ прошепна:

— Има нещо във водата.

Как беше влязъл в Черната гвардия този сбърканяк?

„Ценен сбърканяк. Като мен.“

Лем изпъна ръка и изчака. Отброяваше тихо числа.

— Четирийсет и едно, петдесет и три, четирийсет и седем, петдесет и девет, не, петдесет и три, петдесет и девет, шейсет и едно, седемдесет и едно, не…

Син луксин се изстреля от ръката му в камъка. Заби се здраво, хоризонтална пръчка, свързана с шип, който потъна дълбоко в камъка. От пръчката щеше да се получи добра дръжка — или стъпенка. Той я провери, като дръпна няколко пъти, за да се увери, че не е хлабава, после си пое дълбоко дъх. Махна с ръка и още осем шипа излетяха поред от ръцете му. Щеше да се получи чудесна стълба.

Син луксин — изстрелян в скала. Свети адове! Точно когато Тея си беше помислила, че нищо повече не може да я впечатли при черногвардейците.

Лем ѝ се усмихна, а след това бързо извърна поглед, сякаш забелязал, че очите им се срещнаха.

— Вярно име е Вил, видя ли?

„Видях.“

Командир Железни махна с ръка и Тея се закатери по импровизираната стълба. Беше почти на върха, когато чу стържене на желязо по камък и някой изрева заповед. Прозорецът беше отворен процеп над главата ѝ. След това видя топа, който се подаде от прозореца. Затисна ушите си с ръце миг преди оръдието да стреля.

Ударната вълна едва не откърти импровизираната стълба. А този изстрел бе последван от други, около полукръга на укреплението. Всички оръдия се дръпнаха назад, извън полезрението ѝ заради отката, но когато надигна глава, за да види дали ще може да преброи мъжете, които ги зареждат, през гъстия дим — парилът лесно се вряза през него, — Тея видя, че прозорците са с решетки. Имаше достатъчно пространство, за да се изтикат топовете напред и да щръкнат навън през решетките, но не достатъчно, за да могат черногвардейците да влязат. Може би… може би след изстрел човек щеше да може да се провре през дупката за дулото на оръдието.