Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Помнете какво каза нашият принц — напомни им Лив. — Това, което правим днес, е заради милост. Цената на свободата винаги се плаща с кръв. И ако трябва да се плати, по-добре да се плати от малцина. Нека да бъдем бързи и неумолими.

Не беше кой знае каква реч, но и Лив никога не беше държала речи. Хората ѝ кимнаха, след което влязоха през стената първи. Тя беше предпоследна. Ако загинеше, цялата им мисия щеше да се провали, тъй че щяха да пазят преди всичко нея. Цената и привилегията на това да си свръхвиолет.

Присви се зад тях. Стената беше осемнайсет крачки широка в основата. Огромна. Затова не я бяха бомбардирали пряко с требушетите — щеше да им отнеме месеци, докато я разбият. Оръдия можеше да го направят, но нямаха нужното количество барут, нито лесен достъп до селитрови мини, за да направят повече, но този, който беше казал на Цветния принц, че петима души ще могат да минат рамо до рамо, го беше излъгал. А и беше толкова ниско, че Лив трябваше да се прегъне на две, за да мине. Петима рамо до рамо? Можеше да достигне стените, ако разпереше ръце. Но за техните цели беше достатъчно и Лив за миг се зарадва, че ще влезе в града първа, вместо сред петстотин души, провиращи се през тясната дупка, докато са подложени на огън и магия.

„Благодарна съм, че влизам сама във вражески град? Аз съм луда.“

Най-после излязоха. Всички бяха прашни. Седем стъпки високият Фирос си беше остъргал главата в тавана на тунела и му течеше кръв. Изтупаха прахта от избелелите си сини ризи — най-близкото до униформа, което имаха Сините копелета — и превързаха набързо главата на Фирос.

— След мен — каза Фипс Навид. Беше братовчед на Паям Навид, великолепния магистър, в когото Лив и всяко друго момиче в Хромария бяха почти влюбени. Фипс беше отраснал в Ру. Баща му и всичките му по-големи братя и чичовци бяха обесени след Войната на Призмите. Бил на дванайсет години и самият той едва избегнал клупа.

Затичаха по улиците. Близо до стената, заради вдъхващата страх магия, нямаше никого. Но скоро минаха покрай няколко войници, които само им кимнаха. Заобиколиха отдалече едно каре, за да избегнат отряд от Сините копелета — само няколко от старшите командири на наемниците знаеха за плана им. Всеки низш офицер, който ги видеше, щеше да ги попита какво правят тук.

По-голямата част от града бе незасегната от войната. Цветния принц искаше да получи нова силова база, а не ново изцеждане на ресурсите си, тъй че беше наредил да обстрелват само няколко квартала и артилерийските батареи. Цели пазари и дворци бяха непокътнати. Сградите бяха от кирпич, варосани, с плоски покриви, които служеха за допълнителни стаи, особено в горещи нощи, също като в Тирея. Но тук имаше много повече дворци, построени около централните дворцови градини. Щетите, понесени от Ру през Войната на Призмите, отдавна бяха заличени от богатството на града.

Но хората по улиците не изглеждаха щастливи. Изглеждаха уплашени — очевидно се дължеше на магиите на страх, обагрили всяка стена. Докато минаваше покрай дворците, Лив зърваше мъже с далекогледи — бяха ги насочили към морето. Грохотът на оръдията едва се чуваше сред уличния лабиринт обаче.

Стигнаха безпрепятствено чак до храмовия квартал и Великата пирамида на Ру изведнъж се извиси над тях. Лив моментално забеляза родството и съперничеството ѝ със зикуратите на Идос. Идосците бяха заложили на височината и макар техния зикурат да беше по-висок и по-стръмен от Великата пирамида, освен с чистата си маса и огромност не можеше да се сравни с нея. Бяло боядисаният варовик бе разположен точно по основните посоки на компаса, големи месингови мангали горяха денонощно на всеки ъгъл, големите стъпала на източната фасада бяха облицовани с лъскава мед и блестяха на слънцето като червено злато, а самият връх бе покрит с електрон и огромното огледало на него светеше като вдигната високо звезда. Всеки сезон облицовката на всичките четири страни се променяше, макар че тази година поради настъплението на вражеската армия не бяха отпуснали средства за есенните украси.

Всяко лято пирамидата се превръщаше в градина, същинска планина от цветя, като всяка година планът се поверяваше на нов уредник и една от благородните фамилии покриваше разходите.

Толкова късно през годината цветята трябваше да се повехнали и мъртви и пълното великолепие отдавна да е отминало. Но всяко растение все още бе в пълния си разцвет — ефект от зелената напаст, както бе казал Цветния принц. Тази година градините бяха оформени така, че да събуждат представата за слънце, кацнало на върха на пирамидата, в грубоватия рунически стар аташийски стил. Лилии, гардении, бели ириси и бели хортензии отстъпваха място на маргаритки, лютичета и невени. В зигзагообразни стъпки рози, лилии и лалета изобразяваха лъчите на слънцето, пронизващо небе от хиацинт и синчец. Гора от жива буйна зеленина заемаше средата, а основата бе лабиринт от рододендрони, камелии и рози с всякакъв цвят. Надолу по всяка страна течаха потоци, преминаваха дори над големите стъпала в ексцентрични акведукти. Фонтани бълваха вода от височините в езерцата на десетина разтега надолу. И всичко това беше временно, за да бъде сменено следващия сезон заради нещо също толкова разкошно. Благородните фамилии го правеха, за да се състезават.