Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Лив откъсна погледа си оттам. Нейната битка беше тук. Присви очи. Огледалото сякаш зажужа в полезрението ѝ. Странно. Погледна в основата му и видя черен плот. Опипа го с пръсти от свръхвиолет и усети как огледалото потръпна. Сякаш вътре в него имаше малки невидими лостове.

„Какво правя?“ Погледна тичащите нагоре по пирамидата войници. Това беше последното ѝ изпитание. Точно за това беше създадена. Ако го направеше, Цветния принц щеше да ѝ даде повече, отколкото е сънувала. Никога вече нямаше да е незначителна. Никога повече нямаше да бъде пренебрегвана, презирана, безсилна.

Щяха да спечелят битката за града, но там някъде, по някакъв начин, битката за морето щеше да зависи от това, която тя направеше тук. Това бе нейният шанс да се отплати на Хромария за всяка подигравка, за това, че я използваха срещу баща ѝ, за това, че я накараха да наруши клетвите си, за опетняването на всичко.

Пипалцата на свръхвиолетовия ѝ луксин потънаха в черната кутия, напипаха лостчета вътре, дръпнаха… и огледалото се завъртя и едва не откъсна главата ѝ. Тя пусна луксина и огледалото рязко спря. Лив притегли отново, издърпа друг лост и огледалото се кривна настрани. Дръпна друг и огледалото заблещука и стана синьо.

— Бързо, милейди, идват! — извика един от хората ѝ.

— Работя! — отвърна му тя с вик.

Със свръхвиолетовите си пипала издърпа друго лостче и към повърхността на огледалото блъвна зелен филтър. Оттам насетне беше проста работа да избута и дръпне първите два лоста. Улови светлината на изгряващото слънце в огромното огледало и я изстреля над залива. Завъртя го наляво и надясно, и нагоре и надолу, зачудена дали ще разбере когато най-сетне го настрои вярно, или дали вече го настройва вярно. Усети нещо, когато лъчът се насочи далече в открито море, отвъд Руишки нос, но това трябваше да е от огромното ѝ усилие. Изобщо не беше правилната посока. Завъртя го над залива и заопипва нагоре и надолу.

След това нещо завибрира… за малко да го напипа, но го изгуби. Върна лъча назад, съвсем леко. Засече нещото и огледалото зажужа. И след миг се превърна от огледало в нещо съвсем друго.

Побра цялото слънце и вече отпращаше ярък смарагдов лъч към напастта. Беше видим в самия въздух, грееше яркозелен. Това не беше нормално. Не беше възможно! Огледалата никога не светеха толкова ярко, че да можеш да видиш лъча през деня. Може би в мъгла, в дим или нощем светлината можеше да се види, но не и час след изгрев-слънце.

И все пак се виждаше.

Но докато лъчът вибрираше в съвършена честота и жужеше като музика, сетивата на Лив бяха притеглени през самата огромна леща… и изведнъж тя успя да види тръпнещата кула над морето, точно пред нея, сякаш бе само на сто разтега, а не на хиляди.

И щом я видя, разбра, че Койос Белодъб е сгрешил. Беше преминала лесно изпитанието си по компетентност. Това беше изпитание във вярност. Защото видя Кип, и Карис, и самия Гавин Гайл там, при напастта, и разбра, че ако се подчини на Цветния принц, ще ги обрече на смърт.

Ако имаше силата да промени света, ако трябваше да спаси десетки хиляди наивни мъже и жени в бъдещето от акулите и морските демони, трябваше да остави приятелите си да загинат. Беше помолила Цветния принц да спаси Кип и Карис… беше заменила живота на Кървави халати за техния в Гаристън. Само преди по-малко от половин година нейните приятели бяха достойни за клетвата ѝ и за живота на няколко непознати. Дали спасяването им сега струваше колкото мечтата за един нов, променен, чист свят?

— Знаеш ли от какво има нужда Атират, Аливиана? — беше я попитал Цветния принц предната нощ.

— От жертвоприношения? — опитала се бе да отгатне.

— От светлина. Всеки бог се ражда в светлина.

И със сълзи в очите Лив донесе светлина.

Първата огромна вълна връхлетя към плъзгуна.

Гавин извика нещо, но то се изгуби в рева на водата.

Кип се вкопчи с две ръце в перилото и се взря в колоната, която се издигаше от морето зад тях. Вече беше стотици стъпки висока. Тъкмо от нея идваше огромната вълна и прииждащата, връхлитаща сякаш от небето вода.

След това нещо го блъсна в палубата. Чу трясъка на луксин и видя как Гавин изхвърча от предната част на плъзгуна. Беше изстрелял луксин толкова силно, че беше откъснал стеблата.

Всички изведнъж се озоваха във въздуха. Кип изтърва перилото… или може би се беше разпаднало. Не можеше да види нищо освен вода. Каквото и да беше изхвърлило морето нагоре, беше спряло и сега водите отново се свличаха надолу с целия хаос на водопад. Кип пропадаше и пропадаше, и се бореше да си поеме дъх. Когато падна, го повлече някакво течение и го изхвърли настрани. Тялото му се удари в нещо, остърга се в нещо друго. Нямаше никакъв смисъл да се бори, водата го въртеше като клечка. Представа нямаше накъде е горе.