Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Самият мащаб на богатството, необходим за такава показност, едновременно изумяваше и отвращаваше Лив. Този град беше богат, но бяха подминали предостатъчно просяци, бездомници, сакати и сираци само за половин час.

— Зяпаш — каза ѝ тихо Фипс Навид.

Лив извърна очи. Никой като че ли не беше забелязал, че е зяпнала. Идиотка. Зяпането беше сигурен начин да разкрие маскировката им.

Но всички останали изглеждаха заети, загрижени за своите си неща, и държаха главите си наведени. След още две минути бяха в подножието на големите стъпала. Един от командирите на Сините копелета беше там, синеок дърт пръч с чупен нос и без предни зъби. Казваше се Паз Каваир. Говореше с един от градските капитани, който пазеше подножието на пирамидата с шестима мъже.

— Лив! — викна Паз. — Надявах се, че ще те видя. Ела тук.

Лив се намръщи и притича към него с хората си.

— Сър — каза му. — Отивам да видя колко барут…

— Остави това. Имам съобщение и искам да го занесеш горе на лорд Аравайнд.

Тя се намръщи, преструвайки се на тъпа, и попита:

— Мога ли да пратя някой от хората ми?

— Не, важно е. Само на него. Лично. Освен това как ще си запазиш задничето стегнато, ако не се поизпотиш малко?

Капитанът се засмя, а хората на Лив се заподхилкваха.

Лив ги изгледа строго.

— Не знам какво ви е толкова смешно, момчета, но ако аз тръгна нагоре, идвате и вие.

Това ги накара да млъкнат.

Капитанът се засмя, но след това като че ли се притесни.

— Мога да пусна само двама от вас. Можем да отнесем съобщението вместо вас, ако искате, но не мога да пусна въоръжена група нагоре по Великата пирамида.

— Ние сме във война. Шегувате се, нали? — каза Паз Каваир.

— Не съм педант, но имам заповеди все пак — отвърна капитанът. Беше млад мъж. Тъмнокос, с красиви сини очи и мъниста по брадата. — Знаете как е.

— Знам — рече Паз Каваир. — Скачай.

— А? — попита капитанът.

Това беше сигналът. Хората на Паз Каваир и на Лив нападнаха аташийските войници: извадиха ножове и ги промушиха през ризниците, скършиха им вратовете и посякоха свирепо капитана и всичките му хора. Всичко свърши толкова бързо и телата бяха отнесени толкова пъргаво, че нямаше никакви викове за тревога.

Щом убийството приключи, Паз Каваир обърна наметалото си. Имаше знака с орела на Ру, пришит от другата страна, все едно той е началник на охраната. Лив и всички други също обърнаха наметалата си.

— Пет минути да стигнете до върха, ако тичате. Трябва да стигнете там преди смяната на стражата.

— Нали това трябваше да е новата стража — каза Лив.

— Смяната закъсня. Нищо не може да се направи вече по това. Хайде!

Затичаха нагоре по стъпалата. Щеше да е въпрос на време, преди мъжете на лорд Аравайнд да ги видят. Ако извадеха късмет, наметалата щяха да им спечелят мир, докато стигнат до върха — повечето войници в града нямаха официални отличия, но беше прието само елитни войници да се доближават вкупом до лорд Аравайнд. Само че това беше война, а при война старите порядки се нарушават.

Лив затича.

На юг отекнаха оръдия и тя видя как част от армията на Цветния принц сгъсти редиците и настъпи към портите. Беше главно отвличаща маневра — заради нея.

— Лив — беше казал Цветния принц предната нощ. — Досега те изпитвах. Да видя дали мога да ти се доверя за нещо.

— Знам. Бих казала, разбира се, че можете да ми се доверите, но предполагам, че така или иначе щях да го кажа.

Той се подсмихна. Беше малко страшно с белезите му от изгоряло, но тя вече не им обръщаше внимание.

— Не изпитвам верността ти, вече не. — Слънцето залязваше рано, огряваше Червените стръмнини и удължаваше неимоверно сенките от требушетите. — Твоята компетентност. Това е изпитание, на което съм принуден да те подложа, защото разполагам с много малко свръхвиолетови притеглящи, а за това ми трябва добър. Най-добрият. Бих предпочел да те пазя в безопасност, но се налага да те изложа на риск, за да можем да победим. Ако успееш, ще те възнаградя по-високо, отколкото можеш да си представиш.

— Какво трябва да направя? — попита Лив.

И ето я сега тук, потна, задъхана, имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Спря за миг и погледна към морето, понеже усети нещо, понеже ѝ се стори, че чува нещо.

Огромен зелен остров беше израснал от дълбините на морето в средата на протока. Кораби, като малки точици, се разбиваха и засядаха. От острова се понесоха огромни вълни. Гигантска колона се издигна от центъра му. Сърцето на Лив заликува и тя изведнъж се почувства дива и силна. Зелената напаст!