Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Когато се изправиха, към тях връхлиташе мъж със зелена бича глава. Гавин скочи настрани и го посече в гърба, докато той преминаваше. Бесът падна, но рогът му закачи Карис, която не беше отскочила достатъчно далече, и тя също падна.

Кип скочи върху бика, прободе го в тила, изви кинжала в мозъка му и го изтръгна. Скочи на земята, хвана Карис и я вдигна. Беше останала без дъх, но не беше ранена. Късмет.

Гавин прободе с меча си в гърдите една жена с облик на харпия, прибра го и извади камите-пистолети от колана си. Оръжията изгърмяха и той махна на Кип да бяга. Кип побягна, сигурен, че двата бяса зад него и Карис са мъртви.

Един черногвардеец сечеше двама великани в подножието на стъпалата. Единият го улучи с бойния си чук в рамото и бойната брадва на другия го посече. През гърдите.

Гавин изстреля жълти копия в мозъците на великаните, едно, две, три, в бърза последователност, но беше много късно за черногвардееца.

— Нагоре! — извика той. — Нагоре!

Затичаха нагоре по стъпалата все едно адът бе по петите им. Кип беше последен. Кулата растеше, докато изкачваха стъпалата, извиваше се все по-нависоко като изникващо дърво.

— Какво беше това? — попита Гавин.

Кое? Кип не беше видял нищо. Беше капнал, а бяха стигнали едва до средата на кулата. Погледна надолу и видя, че бесовете тичат след тях.

Трясък на оръжия отгоре му подсказа, че са се натъкнали на защита. Само това бе достатъчно, за да намери сили да затича пак. Но Гавин едва беше забавил. Кип чу крясъци и когато стигна мястото на сблъсъка по виещите се стъпала, видя избити бесове.

Мощен лъч зелена светлина порази върха на кулата и тя цялата се разтресе.

— Какво беше това, по дяволите? — попита командир Железни.

Никой не отвърна. Никой не знаеше. Самото зелено изведнъж се промени — вече изобщо не им въздействаше толкова силно. През бинокъла Тея виждаше повече от другите.

— Идва от Великата пирамида — каза тя. — Или отива към нея, не мога да кажа.

— Оръжие ли е?

— Не знам!

Около тях щъкаха мъже: едни тикаха навън димящото нажежено бронзово дуло и го охлаждаха, други претегляха барута за следващия изстрел. Хезик ту се вторачваше в числата, които бе надраскал на парче пергамент, ту поглеждаше към зеления остров; устните му мърдаха безмълвно, докато смяташе наум.

— На върха на кулата има зелен — извика наблюдателят с далекогледа.

Каквото и да ставаше между Великата пирамида и напастта, определено помагаше на нашествениците. Кулата се издигаше все по-огромна с всяка секунда.

— Защо аташийците ще помагат на напастта? — попита Тея.

— Сър — каза наблюдателят, — ако не греша… сър, това трябва да е Атират.

— Защото градът е паднал — изръмжа Железни. Приближи се до наблюдателя и той се отдръпна да му даде да погледне.

— Какво?! — извика Хезик ядосано на един черногвардеец.

— Не го видяхме, сър. Беше най-отдолу. — Черногвардеецът държеше един от снарядите. Страната му беше продънена, барутът му се изсипваше и го правеше толкова ефикасен, колкото щеше да е еднокрила птица.

— Командире — каза Хезик. — Останали са ни само два изстрела. Един снаряд и един топуз. Кой да заредим?

Бяха стреляли със снарядите и Хезик вече беше усъвършенствал точността си. Сега поразяваше на четирийсет стъпки от целта и два пъти бе постигнал много повече от това. Но Гавин и останалите бяха почти на върха на кулата. Снаряд толкова близо? Щеше да ги убие.

От друга страна, топузите тежаха повече и летяха различно. Бяха изстреляли няколко, за да преценят обсега, преди да започнат със снарядите по бесовете.

— Топузът — каза командир Железни.

Хезик се поколеба.

— Сър, с топуза съм точен само на двайсет крачки. Не е въпрос на умение от такова разстояние, сър. Трябва да разчитаме на късмет.

Тея беше видяла стрелбата му. Беше ужасен оптимист.

Изражението на командир Железни не се промени.

— Разчитам на теб. Казах — топузът. Убий Атират.

Когато Кип стигна до върха на кулата, останал без дъх и толкова изтощен, че мислеше, че всеки момент ще повърне, другите вече се сражаваха. Върхът на зеления шпил бе нещо средно между кула и дърво. Обкръжаваха го дванайсет по-малки кули, като зъбци на крепостна стена. От всеки от тези зъбци изникваше великан. Четирима вече бяха излезли и се биеха с Гавин, Карис и последния черногвардеец, Бая Ниел.

Другите тъкмо се пробуждаха. Кип усети как зъбецът до него потръпна. Великаните, изникващи от зъбците, все още приличаха на човешки същества, но бяха толкова затънали в зеленото, че се бяха пресъградили, а ярката зелена светлина от Ру като че ли им помагаше. Пред очите на Кип зелена кожа, покрита с малки люспи, заискри над оголените мускули по ръцете на най-близкия. Гръдният му кош се разшири, краката се издължиха.