Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Тя се свлече до Кип и при движението ѝ кинжалът падна от кървящия ѝ прасец.

Кип се надигна на колене. Жената вдигна ръка, сякаш се канеше да притегли.

Кип ѝ преряза гърлото и тя издъхна. Очите ѝ помръкнаха.

Зелената светлина от Ру угасна.

— Достатъчно — чу се глас. Не беше силен, но сякаш се вряза във всичко. Разтърси Кип до костите.

Забравил за мъртвата жена, Кип се обърна към центъра на кулата, където стоеше ново божество.

Атират, кралицата на сладострастието, любовницата на рая, господарката на лунната светлина, трябваше уж да е много неща, някои от които противоречиви. Но каквото и да беше тази богиня, не беше „тя“. За разлика от своите дванайсет великана, не беше по-висок от Гавин. Явно смяташе, че истинската мощ няма нужда да бъде изявявана вулгарно в превъзхождащ ръст. Макар че иначе избягването на вулгарността като че ли не беше особена грижа за Атират.

Не му беше останала човешка плът. Навсякъде луксин, изплетен толкова тънко, че можеше да е копринен плат, оформяше кожата му. Дълги преплетени фигури бяха изваяни по внушителните въжета на мускулите му и сякаш се сношаваха при всяко движение на ръцете и краката му. Косата му, пусната дълга, представляваше пано от преплетени лози и змии. На златна огърлица около шията му висеше един-единствен черен скъпоценен камък. Когато се движеше, мускулите му се разцепваха и приплъзваха, разкривайки пластове пурпур, който можеше да е бил кората на червена бреза или пък просто вени, незащитени от луксиновата му кожа. Беше с гола гръд и къса поличка от живи лози. Мъх покриваше гърдите му като косми и листа и треви напъпваха и повяхваха спонтанно по всяка повърхност на тялото му.

Беше толкова хубаво, че дори Гавин не можеше да определи дали е истинско, или илюзия.

Очите на бога представляваха късчета кремък и съществото сякаш беше огряно отвътре — със сила, със светлина, с магия, с живот. Според Гавин всичко това щеше да е много по-впечатляващо, ако можеше да вижда зеленото. Но нещо в начина, по който се движеше съществото, му беше познато. О, милостиви Оролам. Шпионите се бяха оказали прави.

— Дервани Маларгос — каза Гавин. — Никога не бях помислял, че ще те видя с пола. Щях да попитам какви си ги вършил от войната насам, но ми се струва, че бих могъл да рискувам с предположение. — От подмишницата на бога изпълзя хлебарка и се скри в ръката му. — Хубава буболечка. Внимавай с термитите.

Сърцето на Гавин натежа като олово. Беше се сражавал рамо до рамо с Дервани Маларгос. Той, Дазен, а не той, Гавин. Майка му беше признала, че е пратила наемен убиец да го ликвидира. Явно убиецът бе излъгал за успеха си. Дервани беше бащата на Тизис. Тъй или иначе, Дервани нямаше никаква причина да обича Гавин… не, Дазен всъщност.

Дервани си струваше да бъде убит, защото бе познавал Дазен. Беше там, в самия край при Разцепената скала. Можеше да е видял всичко. Ако Фелия Гайл беше права, той можеше да демаскира…

„Но може би трябва да съм по-притеснен, че ще ме убие сега, отколкото че ще съсипе живота ми в някакво хипотетично бъдеще.“

Атират вдигна ръце и Гавин усети как великаните зад него се надигнаха и се отдръпнаха.

— Гавин — каза Карис. — Гавин! — Презареждаше пистолета си и вече натикваше оловното топче в цевта. Макар и да не можеше да вижда зелено, Гавин все пак долови по-тъмната нишка луксин от очите ѝ надолу към дланите. — Гавин — каза тя. — Няма да направя това. Бягай!

— Няма да ме застреляш — каза Гавин.

— Проклет да си! Не съм аз!

— Ще останеш — каза Атират с глас като търкалящи се камъни. Посочи с пръст Гавин и тънка като паяжина нишка пропълзя от пода към краката му. Гавин я отби настрани. — Какво е това? — изсмя се Атират. — Така успяхме значи. Загубил си зеленото. Ти си една разбита Призма и въпреки това все още държиш поста си. Май трябва да ти благодаря за упоритата ти гордост, Гайл. Благодаря ти и довиждане.

Карис вдигна пистолета си като кукла на конци и стреля в главата на Гавин.

Той блъсна ръката ѝ настрани в последния миг и куршумът само го парна по шията. Лози изникнаха нагоре към краката му и той ги посече с меча си. Дебел клон го перна и го събори. Гавин се превъртя, надигна се и видя, че стои на самия ръб на кулата. Замаха с ръце.

От ръба на кулата изникнаха дръвчета с върхове като на копия и се стрелнаха към Гавин. Той избегна едно, но друго се заби в рамото му.

Гавин приклекна, отсече копията ниско долу и затича.

Карис все още стоеше вкоренена на мястото си и презареждаше пистолета. Последният черногвардеец, Бая Ниел, също бе като вкоренен: той също беше зелен и поради това — податлив на властта на Атират, но за щастие бе изтървал пистолетите си. Кулата се опитваше да сграбчи Гавин, предвиждаше дори накъде ще побегне и тръни изникваха по пътя му. Останалите трима великани стояха на стража и само гледаха, докато не им се повели друго. В другия край на кулата Кип беше зяпнал ококорен една мъртва жена. Гавин можеше само да се моли момчето да намери достатъчно разум, за да се престори на мъртво. Кип също можеше да притегля зелено.