Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Седяха в приятно мълчание. Гавин беше освободил изтощените си черногвардейци. Мъжете, които го охраняваха сега, бяха помогнали да се завземе укреплението на Руишки нос и след като се бяха сражавали часове наред, бяха помагали в усилията по спасяване целия ден. Заслужаваха си отдиха. От време на време при Призмата идваха хора да го поздравят. Някои дори поздравяваха Кип. Кип Богоубиеца, така го нарече един. На Кип не му хареса. Беше богоубиец само в най-формалния смисъл. Беше нанесъл последния удар, защото се бе оказал най-малката заплаха, само защото се бе оказал незабележим.

Гавин каза просто:

— Ти направи каквото трябваше да направиш, Кип. Нека хората те наричат както си искат. Не можеш да го промениш. Хората искат герои и ако от време на време ти лепнат тази титла, просто гледай ти самият да не ѝ повярваш твърде много. — Поклати глава, сякаш думите не се получаваха точно. — Днес ти беше храбър, Кип. Държа се според най-високите идеали на Черната гвардия и аз се гордея с теб. — Подаде му греяното вино.

Той го прие с гримаса. Не беше той. Беше кинжалът. Все още не беше казал на баща си за него. Трябваше да го направи. Целия следобед се беше опитвал да го направи.

Карис дойде при тях, седна до Гавин и сложи ръка на бедрото му. Усмихна се на Кип.

— Ей, Богоубиецо — каза. Дразнеше го, но беше добронамерено. Някак си, когато го каза тя, изглеждаше мило. Кип измърмори нещо уклончиво.

— Наистина трябва да те науча на бой с нож обаче — каза тя. — Немарлива техника, немарлива.

Отново се шегуваше. Но Кип се ухили. Беше от онези закачки, които подсказваха, че иска да прекара повече време с него в бъдещето. Беше едно от най-милите неща, които бе чувал.

— Уморена съм — каза тя на Гавин. — Ще сляза долу. Ще се забавиш поне час, нали?

— Андрос иска да говори с мен, а генералите винаги имат работа. Трябва да видим дали ще можем да попречим на тази напаст да се появи отново — каза Гавин уморено. — Поне час.

— Гордея се с теб — каза тя. — За това.

Гавин като че ли знаеше за какво говори тя, но не и Кип. За това, че седи до един мангал с Кип?

— Някой веднъж ми каза нещо за любов — каза Гавин. — Все още ми звучи глупаво, но му давам шанс. — Дразнеше я.

Усмивката на Карис огря палубата.

— Обичам те — каза тя и гласът ѝ бе по-топъл и по-мек, отколкото Кип го беше чувал някога.

— Има ли някакво действие, свързано с този избор? — попита Гавин.

— Ще сляза долу и ще поспя — отвърна тя. — Но, хм, събуди ме. — Не се постара много да прикрие намигването си и Кип се изчерви.

— Мм — отрони Гавин, след като тя стана и ги остави. Загледа се след нея. — Кип, ако някога намериш такава жена… не бъди идиот като баща си.

— Да, сър. — Кип се ухили. — И тъй… Какво следва?

— Имаш предвид сатрапиите?

Кип кимна.

— Загубили сме две сатрапии. Тирея нямаше значение за другите сатрапии, но Аташ? — Гавин поклати глава. — Боя се, че с толкова усилия да избегнем войната я направихме почти сигурна.

„Направихме.“

„Ние.“ Макар Кип да знаеше, че баща му беше дал всичко от себе си, за да накара Хромария да се задейства преди да е станало твърде късно, все пак споделяше отговорността за провала. Баща му беше велик мъж, реши той отново.

Не беше имал много време да мисли този ден, но все пак бе имал достатъчно. Кинжалът беше важен, Важен с главно В. Направо беше изсмукал луксина от онази великанка. Трябваше веднага да каже на баща си за него. Но да накара баща му да му се ядоса изглеждаше невъзможно.

„Всеки път, точно когато нещата тръгнат добре, си отваряш голямата уста, Кип.“

Но обикновено това поне ставаше неволно. Този път трябваше да го направи съзнателно.

Беше на един дъх — или навярно на два-три — от това да заговори, когато един мазен глас каза:

— Господа? — Гринуди. — Лукслорд Гайл чака благоволението ви. Чу, че сте тук, и се качи, с цената на значително усилие за особата му.

— И къде е? — попита Кип. Уф. Кип Устата. Може би беше заради всички тези приказки за Кип Богоубиеца. Или беше от греяното вино.

— На кърмовата кула, господа. Но настоява само за присъствието на лорд Призма.

— Може да дойдеш, ако искаш, Кип. Но няма да е приятно — каза Гавин. — С баща ми наистина трябва да си поговорим.

Устата на Гринуди се сви на тънка резка, но той си замълча.

Тръгнаха. На Кип му се наложи да внимава повечко със стъпалата. Явно виното му беше дошло в повече. Минаха през средата на кораба и се качиха на кърмовия мостик.

Нещо в сцената погъделичка паметта на Кип. Андрос Гайл беше с гръб към тях. Имаше само няколко тънки ивици светлина от луната, пронизали рехавите облаци. Андрос беше с качулка и носеше очила с тъмни лещи. Удари го като воденичен камък. Беше видял нещо такова в картата от Деветте крале, която му беше дала Янус Бориг. Фигурата на нея носеше същата качулка.