Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Атират говореше като пиян, но въпреки това Кип не можеше да се движи. Мускулите му се огъваха и стягаха по негова заповед, но самите му кости бяха задържани на място. За малко да успее. За малко да спаси всички. Кип Замалкото.

Хиляда и едно.

Атират завъртя рамене. Засмя се.

— Вашите приятели? Не разбират ли, че топузът по-вероятно ще убие вас, отколкото мен? Би трябвало почти да позволя да падне, просто за да видим. — Вдигна ръце все едно проследяваше желязното кълбо през самия въздух.

Хиляда и пет.

— Почти — каза богът. Нещо се изстреля от ръцете му и прихвана топуза във въздуха няма и на двайсет разтега над тях.

Не беше очаквал снаряд обаче.

Снарядът се взриви с гръмовен грохот и разтърси кулата. Зеленият мехур, който я покриваше, се пръсна. Великаните изпопадаха. Кип се претърколи.

Надигна се с усилие и затърси кинжала.

Всички останали реагираха мигновено. Кип чу трясъка на пистолета на Карис и видя как Гавин хвърля жълти остриета към великаните и към Атират. От ръцете му блъвнаха пламъци…

… и изгаснаха.

Докато великаните му издъхваха, Атират отби атаките срещу него все едно бяха дим. Ръце наляво, надясно. Гавин беше пленен отново, мехурът около тях се оформи пак. Гавин бе притиснат от зелена слуз, Карис падаше, Бая Ниел вече бе паднал.

Кип отново усети как нещо стяга ставите му като стомана. Скочи към гърба на Атират, изпънал напред кинжала, и усети как костите му запращяха във въздуха.

Дебелите момчета знаят всичко за инерцията.

Кинжалът се заби право в тила на Атират.

Луксинът, смразил костите на Кип, се отвя като мъгла. Той се блъсна в Атират и падна отгоре му. Извъртя кинжала в главата на бога и чу как изпращяха и изстъргаха кости.

Все още на колене, Кип погледна кинжала в ръката си. Зелените и сини скъпоценни камъни на острието се нажежаваха, блеснаха ярки за миг. Кип чу грохот на падащи тела: великаните, лишени от форма и живот.

Карис се засмя и Кип изведнъж осъзна колко тихо е станало. Издърпа кинжала и се надигна.

— Кълна се в брадата на Оролам, Кип — каза Гавин. — Добра работа свърши.

В краката им лежеше мъж… или някакво отвратително нещо, било някога мъж. Без зеления луксин, който бе загръщал всяка част на тялото му, Дервани Маларгос беше просто одран плешив труп, мозък и кръв се процеждаха от пробития му череп.

Кулата се разтресе, изведнъж потъна пет стъпки надолу и едва не ги изхвърли в морето.

— Означава ли това, че целият остров ще се разпадне? — попита Карис.

— Опасявам се, че да — отвърна Гавин.

— Щях да си помисля, че е страхотно — каза Карис. — Ако нямаше да пропадна и да се удавя.

Гавин се засмя.

— Мога да помогна с това. Елате насам.

И чудесният, чудесен звук от притеглянето на Гавин изпълни ушите на Кип.

— Успяхме — извика Хезик. — Спасихме ги! Казах ви, че мога да улуча!

Черногвардейците викаха възторжено. Огромната кула потъваше в морето. Гавин Гайл беше спрял един бог, така че никой не се съмняваше, че ще успее да се спаси от някаква си рухваща кула.

Но Тея не можеше да откъсне очи от командир Железни, който стоеше като истукан. А след това се свлече на колене.

Никога не беше виждала друг мъж, толкова голям и плашещ като командир Железни. И със сигурност никога не бе виждала толкова голям мъж като него да плаче.

— Ерлахий, елишама, елиада, елифалет — зареди той; явно беше някаква парийска молитва. И като видя озадачения поглед на Тея, рече: — Той ме вижда. Той ме чува. Той чува дори мен.

А после, без да го е грижа какво ще си помислят хората му за него, грамадният париец се просна ничком на земята. И плачеше, плачеше.

Флагманския кораб на Гайл беше оцелял от морската битка. Разбира се, той не го беше доближил толкова, че да рискува да го загуби. Корабът бе помогнал в спасяването след като зеленият остров се разпадна и потъна в морето. Друг кораб първи се беше натъкнал на Призмата, Карис, Кип и Бая Ниел, но ги прехвърлиха на флагмана, след като останките от флотата бяха събрали колкото можаха оцелели във водата.

Беше надпревара между корабите на Хромария и кръжащите наоколо пирати, които търсеха плячка — най-вече хора, за да ги продадат като роби.

Сега, вечерта, Гавин и Кип седяха на бака на големия кораб до един мангал. Дрехите на Кип все още не бяха изсъхнали. Вече знаеше как да ги изсуши с подчервено, но след като беше притеглял толкова много днес, не искаше дори да види луксин, още по-малко да го притегля. Утре щеше да му се гади от светлина, изобщо не се съмняваше в това. На Гавин веднага му бяха дали нови дрехи и превръзки за всичките му рани, разбира се. Но пък това му даваше на човек титлата Призма.