Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Отвратен, Кип заби кинжала в съществото. Острието прониза обвивката му като мокра хартия. Зелените очи на великана се оцъклиха, устата му зяпна от другата страна на стъклото, а след това създанието се отпусна безжизнено и светлината изтече навън.

Шестима от гигантите вече бяха навън и се биеха с Гавин и Карис. Един умря пред очите на Кип — Гавин подпали главата му, а Бая Ниел го довърши.

За секунда Кип помисли да се включи в битката. Гавин и Карис даваха всичко от себе си, за да стигнат до кулата, където бе фокусирана зелената светлина, толкова ярка, че очите го заболяха. Другите великани им преграждаха пътя. Гавин и Карис… Кип едва ли щеше да им е от помощ. Но можеше да ги предпази от още по-голям риск.

Затича покрай кулата към огромните пашкули и заби кинжала в гърдите на друг великан. Както и на предишния, очите на този се отвориха, облещиха се, после угаснаха. Кип продължи напред. Прониза трети. Третият удари с юмрука си през пашкула и посегна да докопа Кип с нокти, но той бързо издърпа кинжала и се сниши. Гигантът рухна на пода с плясък на лепкава каша.

Следващите три пашкула вече бяха празни и когато затича към следващия, Кип вдигна очи към укреплението на Руишки нос и видя блясък на светлина и блъвнал облак дим. „Хиляда и едно. Хиляда и две…“

Не му остана време да се тревожи за това. Докато тичаше към един от оживелите великани, друг се втурна отстрани към него, за да го спре. Беше висок над осем стъпки и притегли меч. Зеленото уж не можеше да задържи остър ръб, но за великаните може би бяха в сила други правила… но пък това нямаше значение, защото удареше ли го гигантът, ударът щеше да го убие дори само със силата си.

Кип бързо извади червените очила и си ги сложи, за да подпали грамадния си противник… но не бяха червените.

Оранжевото плисна безвредно през гърдите на великана, а той вдигна огромната си ръка с меча, изрева и замахна.

Кип хвърли оранжевото на пода и скочи встрани. Готов беше да се закълне, че чу как нещо изсвистя покрай ухото му. Гигантът стъпи тежко точно до него, стъпалото му плесна в хлъзгавия оранжев луксин, той се подхлъзна и излетя през ръба на кулата.

Кип го видя как се завъртя във въздуха и се усмихна със задоволство. Дебелите хлапета знаят колко е трудно да се спреш, щом си набрал скорост.

Най-близкият зъбец беше празен.

В следващия миг празният зъбец се пръсна на парченца зелен луксин, които ужилиха Кип по лицето като рояк разгневени стършели.

„Хиляда и шест?“

Замаян, стреснат, омазан с кръв, Кип чу далечния рев на оръдието. Онези кучи синове там горе наистина се опитваха да ги убият. Ако беше на стъпки по-близо, щеше да е мъртъв.

Но нямаше време. Гавин бе ранен в гърдите, а Карис буквално димеше, все едно току-що беше излязла от пожар. От носа на Бая Ниел течеше кръв. Няколко великани бяха мъртви на пода зад тях, а светлината в центъра на кулата трепкаше и в нея се очертаваше фигура. Кип реши, че това не е на добро. Изтича до следващия зъбец, промуши напълно оформения гигант в него и продължи към последния.

Последната по-точно. Беше се пробудила и се измъкваше.

Кип скочи към нея и замахна.

Великанката блокира удара. Кип сякаш се натресе в стена.

Падна в краката ѝ зашеметен. Видя смъртта в смръщеното лице на великанката.

— Пропуск! — извика наблюдателят. — Петнайсет крачки по-дълго, двайсет крачки вляво. Разби кула на югоизток. Едва не уби Трошача.

Разнесоха се ругатни, но нямаше упреци. Всички знаеха, че самото улучване на върха на кулата от пет хиляди крачки е невероятен подвиг. Имаше умение, имаше изкуство и имаше просто късмет. Първите две можеха да се усвоят. На последното не можеше да се разчита.

Но екипите не забавиха. Няколко души вече избутваха оръдието навън. Барутът вече беше претеглен.

— Нямаме повече муниции, така ли? — попита командир Железни.

— Да — отвърна Хезик. — Само един снаряд. Ако по някакво чудо улуча кулата, ще убие и всичките наши.

Командир Железни мълчеше. Изтече секунда. Всички го гледаха.

— Зареждай — каза командирът.

Един оръдеен топуз точно сега щеше да е хубаво нещо, помисли Кип, вдигнал очи към Смъртта.

Но нямаше никакъв изстрел. Никакво избавление. Дори да стреляха точно сега, щяха да минат шест секунди, докато долети… а за шест секунди щеше да е мъртъв.

Кип замаха ръце в паника и посече. Кинжалът се заби в прасеца на великанката.

В този момент си помисли, че всичко е свършило. Беше я ранил, но не тежко, и сега тя щеше да го убие. Но великанката не направи нищо. Стоеше неподвижно все едно бе замразена в буца лед. Кип примига нагоре към нея. Тя избледняваше… буквално се изцеждаше от главата надолу все едно че беше забол в нея сламка и изсмукваше всичкия ѝ цвят. Зеленият луксин, който покриваше лицето ѝ, се разпадаше. Зелената ѝ коса се разсипа, зелената маска на съвършенство на лицето ѝ се сбръчка, разпадна се на дим, ухаещ на свеж кедър. Нефритените ѝ очи хлътнаха, тялото ѝ се сви и се смали. След няколко мига над Кип стоеше жена в дрипи на рокля, разкъсана от доскорошната ѝ големина и вече провиснала над съсухрени крайници. Зелените резки на разбитото хало заискриха в бялото на очите ѝ и изчезнаха. Зеленото в ирисите ѝ заблещука и изчезна. Кожата ѝ беше избледняла до естествения си светъл рутгарски оттенък.