Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Всички се вцепениха за миг.

Устата на Гавин се отвори в безмълвен крясък и дори Андрос Гайл се отдръпна стъписан. Гавин се смъкна до перилото. След това очите му се разшириха, и се разшириха още, сякаш го нараняваше нещо ново. И беше точно така. Кинжалът растеше .

Андрос Гайл не видя това. Вече смъкваше качулката над лицето си и вдигаше очилата си. Когато се обърна и видя цял дълъг меч, пронизал сина му, каза само:

— Мечът на Заслепителя. Чудесно. Гринуди, прибери го.

Каквато и мигновена човечност да го беше обзела, вече я нямаше.

Лицето на Гавин беше картина на болка и страдание от измяната. Умираше, а собственият му баща го беше грижа само за един нож.

Кип стоеше замръзнал. Баща му го беше спасил, беше се самопожертвал… за него. Беше станало толкова бързо… Не знаеше дали да нападне отново Андрос, или да отиде при баща си. Все едно, вече беше все едно.

Гавин се надигна по перилото, опита се да проговори, но не можа. Погледна Кип като за извинение, като за сбогом — и след това се избута през ръба.

Пльосна във водата в тъмното и се изгуби. Корабът все още беше с изпънати платна, силният попътен вятър им помагаше да се носят бързо. Първите млади черногвардейци се качиха на кърмата и спряха стъписани, моряците викаха, Гринуди крещеше и сочеше в грешната посока, за да ги отвлече, да предизвика хаос, свирката на наблюдателя на мачтата пищеше…

Кип не помисли, не се поколеба. Скочи във водата.

Водата бе студена и лунната светлина изобщо не проникваше в дълбините ѝ. Под повърхността Кип не можеше да види нищо. Отпусна очите си и потърси топлина.

Там!

Кип заплува. Не беше добър плувец, но пък целта му беше близо. Гавин беше с лице надолу и неподвижен. Все още не потъваше.

Това обаче се промени още преди Кип да стигне до него. Гавин запотъва бавно, но Кип вдиша дълбоко, запляска отчаяно и успя да докопа туниката му. Издърпа го на повърхността, като едва не се наниза на меча, стърчащ от гърба му. Забуха във водата, но истината беше, че можеше да плува само колкото сам да се задържи над водата. Да плува за двама беше почти невъзможно.

Не можеше дори да извика за помощ. Флагманският кораб също не даде някакъв знак, че обръща. Кип беше на цели сто и петдесет разтега от него, когато камбаната зазвъня.

Андрос Гайл не искаше да ги намерят. Бавеше черногвардейците колкото можеше. Кучият му син.

Най-после откри поза за плуване по гръб, при която издръжливостта му и гребането с едната ръка общо взето го задържаха отгоре и му даваха възможност да диша. Почти всяка вълна заливаше главата му, но ако вдишваше в подходящия момент, нямаше да гълта вода.

— Помощ! — извика той, но не се надяваше, че на флагманския кораб ще го чуят. Корабът тепърва оживяваше и започваше да обръща. Толкова голям кораб нямаше да може да се върне при Кип през следващите десет-петнайсет минути, ако изобщо го намереха. И да бяха скочили някои от черногвардейците след него, Кип не можеше да ги види. И по-важното — те нямаше да могат да го видят, освен ако не извадеше късмета да е скочил някой подчервен.

Постара се да надвие паниката, която стягаше гърдите му. Затрудняваше го да диша. Нагълта вода, задави се и закашля и едва не изтърва тялото на баща си. Мили Оролам. Мили Оролам, не!

Гавин Гайл беше мъртъв. Мъртъв. „Мили Оролам, не! Татко, защо? Защо го направи?“

Когато си възвърна малко самообладание, осъзна, че е попил светлина по време на битката. Дори не си беше дал сметка за това. Сигурно както при изпитанията страхът и яростта бяха разширили очите му. Беше попил луксин, без изобщо да забележи.

Имаше малко червено и малко жълто. Наоколо имаше и други кораби, знаеше го. Трябваше само да им покаже, че е тук. Някой щеше да го спаси.

Пое дълбоко дъх и изстреля жълта искра от пръста си. Дори това малко действие го избута под вълните и го накара да се задави.

Зачуди се дали има акули наоколо. Зачуди се дали акулите могат да надушат луксин. Знаеше, че могат да надушат кръв, а кръвта на баща му щеше да ги привлече.

Но не се паникьоса. Вече не беше останало нещо, което да го паникьоса. След минута вдигна ръката си и притегли около пръста си червен луксин. С няколко опита успя да го запали с жълтото.

Но не можеше да го държи горе и едновременно да държи баща си и да плува. Огънят изгасна и той пробва да го запали пак. Успя — но пак само за малко.

Чу кораба преди да го види. Дойде иззад него и затули светлината. Хвърлиха мрежа отгоре му и след минута двамата с баща му бяха издърпани и преобърнати на палубата.