Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Защото спечелихме.

Принцът се засмя, но Лив усети, че отговорът ѝ го подразни.

— Да се надяваме тогава, че никога няма да ни се наложи да подложиш на изпитание увереността си в неговите способности. Но има и още. Усещаш ли го?

Имаше предвид магически.

— Не. Нямам вашите сетива — каза Лив.

— Призмата е мъртъв. Цветовете са свободни.

— Не разбирам — каза Лив. Чувстваше се зле. Сетивата ѝ бяха заглъхнали веднага щом Атират бе придобил форма. Беше пропуснала кулминацията на битката и се беше надявала някак си да е сгрешила и Кип, Карис и Гавин да са останали живи.

— Това… — Койос махна с ръка към залива. — Това беше временно поражение. Напастта нараства спонтанно, Аливиана. Трябва само да почакаме и ще има друга. Друга синя, друга зелена, друга от всеки цвят вече.

Тя го изгледа. Нищо чудно, че не беше много разстроен.

— Ще отнеме време, но вече не могат да ни спрат, Лив. Единствената хитрина, която трябва да направим, за да сме сигурни, че всяка напаст се надига, е в центъра ѝ да има притеглящ, на когото разчитаме.

— Притеглящ, на когото разчитаме? Искате да кажете, че всеки притеглящ може да… — Беше видяла Атират на върха на напастта, разбира се, но… Дервани Маларгос?

— Всеки достатъчно надарен притеглящ, да. Преди столетия това е водело до кръвопролития, след като всеки зелен е искал да разкъса всеки друг, всеки в стремежа си да стане бог. А след това боговете са воювали помежду си. Но това време е отминало. — Усмихна се великодушно. Разтвори ръка и Лив видя в нея огърлица със странен потръпващ черен скъпоценен камък. — Казах ти, че имам цел за теб, Аливиана, велика цел, достойна за най-великата от свръхвиолетовите ми. Тъй че кажи ми сега, можеш ли да се досетиш какво е това?

Андрос Гайл стоеше в каютата си и се оглеждаше. Беше без риза, без качулка, без тъмни очила, завесите бяха дръпнати. Погледна ръцете си, мишците си, а след това, накрая, погледна очите си. Разбитото червено хало, което беше крил от месеци, го нямаше. Все още разполагаше с всичките си цветове — подчервено, червено, оранжево и жълто, — преплетени в ирисите на изумително сините му очи, но сега те бяха в равновесие.

Виждал беше как действа Ножът на Заслепителя… и не действаше така. Онзи нож убиваше. Но когато погледна рамото си, беше безукорно, дори кожата не бе одраскана. Погледна отново очите си, сигурен, че е някакъв номер. Беше потънал дълбоко в строгия си режим, за да попречи на червеното да го влуди… и ето, че накрая не беше сигурен, че печели.

Вече отново беше просто притеглящ. Полихром с цели десет останали години.

Това… това променяше всичко.

Някъде малко преди разсъмване Кип изплува на брега. Не беше разчитал, че ще доплува. Имаше сили едва колкото да се държи над водата и да диша.

Изпълзя на пясъка, достатъчно далече, за да не го издърпа морето, и рухна като изхвърлен на сушата кит.

Събуди се от това, че някой пребъркваше джобовете му, някъде към пладне. Размърда се, плесна ръцете, уплашен, че е нападнат. Надигна се и видя, че на брега около него има изхвърлени поне десетина тела.

Плячкаджията започна да се смее. Кип примига и вдигна очи към него, но над рамото на младия мъж грееше ослепително обедно слънце. Беше с мръсна бяла туника и наметало, украсено с много цветни ивици. И държеше пистолет.

— Охо, спрях на правилния бряг, нали? — каза младият мъж. — Късметлия съм, нали?

Кип погледна надолу към брега и видя малката лодка на младежа. Сигурно бе видял всички тези мъртъвци от водата и бе решил да плячкоса каквото може.

Кип беше жаден.

— Имаш ли вода? — изграчи той.

— В лодката. И храна също.

Кип се надигна с усилие. Младият мъж не му помогна. След това го осени. Познаваше този глас. Примижа срещу ярката светлина и рече:

— О, не!

— Малко бавно загряваш, а? — каза Зимун. Пристъпи напред и удари Кип с юмрук в лицето.

Кип се свлече на пясъка. Опипа носа си. Добре, че не беше счупен. Надигна се бавно и тръгна към лодката. Преполови меха. Имаше главоболие, може би беше от виното. Не беше имал такова главоболие преди. А и му призляваше от светлина. Всичко го болеше. Имаше рана в ребрата и в лявата ръка също.

Помисли дали да не нападне Зимун, който разтриваше ръката си — беше си охлузил юмрука. Но Зимун имаше оръжие. Щеше да види, ако Кип се опиташе да притегли — което точно сега звучеше апетитно колкото да се жабуркаш с канална вода, а и Кип се чувстваше пъргав колкото сто и двайсет годишен старец. Беше виждал Зимун да притегля, отдавна. И не се съмняваше, че ще използва пистолета. Качи се в лодката.