Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Мисията ни е друга — каза командирът. — Докато съобщят на началниците си, битките ни ще са приключили, смятам.

Не бяха плували и половин час на север покрай брега, когато ги лъхна миризма на гнило. На смърт.

— Има село, на левга-две оттук — каза един от черногвардейците. — Тръстиково се казва. Отраснал съм само няколко залива по-надолу.

Плъзгунът бавно навлезе в залива на Тръстиково и Кип с облекчение видя, че селото не е изгоряло до основи. Но имаше стотици сиви туловища, струпани на пясъчните брегове толкова нагъсто, че пясъкът едва се виждаше. Зад тях обикаляха десетина местни, с мачете и ведра в ръце.

— Това изхвърлени на брега китове ли са? — попита Круксър.

— Милостиви Оролам! — възкликна някой.

Вятърът донесе дъх на гниеща плът и кръв и Кип едва не се задави. Чувстваше се странно. Не просто зле или отвратен, а в безизходица. Искаше му се да скочи във вълните и да заплува. Не беше дори сигурен накъде. Беше влудяващо усещане, като животно в клетка.

— Командире — каза един от черногвардейците. — Тая работа не ми харесва.

— Това е просто мъртва риба — рече Железни. — Калиф и Пресър, притеглете няколко гребла.

Притеглиха гребла и скоби за гребла и черногвардейците вкараха кораба в залива. Когато се доближиха на четирийсет разтега, селяните най-сетне ги забелязаха. Някои побягнаха, но други просто ги загледаха намръщено.

Висок престарял мъж с някакво копие с дълго острие, с което сечеше дебелата китова кожа, се изправи над полунасечения кит с една ръка на кръста и подвикна:

— Е, морето ни носи всякакви видове безумие, нали?

— Вие ли сте старшият тук? — попита командир Железни.

— Доколкото имаме старши — отвърна мъжът.

— Аз съм командир Железни от Черната гвардия на Хромария.

— Железни? Да, чували сме това име. Странна лодка имате. Аз съм старшият на селото Мъхобрад.

Всъщност, доколкото Кип можеше да види, нямаше никакъв мъх в брадата, но пък беше боядисана бледозелено като лишей.

— Какво е станало тук? — попита Железни.

— Трупаше се нещо, от две седмици, макар да не е толкоз силно днес — заговори старшията. — Домашната гад се държи все едно, че има койот в двора, ама няма, ако ме разбирате. Товарните коне и воловете се дърпат от хамутите. Прасета нападат все едно изведнъж са решили, че са тарани. Имахме двайсетина души ранени, от животни, които са познавали през целия си живот. Ние сме стопани и рибари тука и разбрахме, че нещо не е наред. Все още не знаем какво е обаче. Сблъскат ли се големи сили, простолюдието страда, така викат. — Обърна се и се изплю.

Железни не го прекъсна, махна и на изнервените черногвардейци да не проговарят. Ако вонята на гниещи китове не беше толкова силна, Кип щеше да е скочил от лодката.

„Какво ми става?“

— Китовете излязоха на брега вчера. Чували сме за такова нещо. Не бяхме го виждали и не сме чували толкова много да го правят наведнъж. Отпървом си рекох, удобно място са избрали, ако ще го правят. Можехме да съберем достатъчно месо и мас да изкараме години, но… — Вдигна туниката си и Кип видя, че има превръзка на хълбока си. Беше кървясала. — Почнах да се разпореждам, както съм правил хиляда пъти. Хората тука знаят, че трябва да работиш заедно за големи работи като тая. Но ме нападнаха. Мъже и жени, които съм познавал през целия си живот. Нападнаха ме и избягаха. Животните също. Все едно ни сполетя лудост някаква. Само дето не порази всички ни. Най-стабилните мъже и жени още сме тука. Коро ей там, той беше идиот, имаше пристъпи, ако не получи точно един сухар на разсъмване и точно две парчета бекон на обед. Сега е добре също като тебе и мене. Но тия, дето бяха нормални, полудяха и побягнаха. Не знам къде. Не знам какво да правим, освен да насечем каквото можем и да се надяваме всичко това да се отвее като шквал.

— Някои от хората държаха ли се… мм, странно, преди да стане тая работа? — попита един черногвардеец, Потс. Обърна се към командир Железни: — Извинете, командире.

— Добри хора сме тука — отвърна старшията. — Свестни. Благочестиви.

— Хората правят странни неща, когато не са съвсем с ума си. Неща, които всъщност не са по тяхна вина — каза Потс.

Старшията направи гримаса. Плю отново.

— Някои сякаш загубиха всякакво чувство за… за приличие, ако ме разбирате. Видях… видях… — Обърна се и плю отново. Избягваше да ги погледне. — Хора да се съвкупяват като животни. Хора да ходят голи. Да пръхтят, да вият и лаят. Да лаят! Чували ли сте хора да лаят като побъркани? Мислех, че са само приказки, измислици. Видях обаче хора, които съм познавал четирийсет години, да се лаят едни други. Щях да пукна от страх. Сякаш бяха станали животни в човешки тела.