Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Как щеше да подхване темата обаче? „Гавин, идиот такъв, знам, че си Дазен, от няколко месеца?“ Не. Щеше просто да седне до него, да погледа изгрева на слънцето и тогава да каже: „Помня нашата първа целувка тук.“

Мисълта, че ще удари Гавин толкова лошо, беше повече от приятна.

Истината беше, че двамата имаха да свършат много работа. Много от лъжите, които той ѝ беше казвал, вече ставаха обясними за нея, но не всички, а да знаеш защо някой те е излъгал не е същото като да го разбереш и е много по-различно от това да простиш.

Но все пак беше жадна да започне да живее. Колкото и страшно да беше. Освен това той ѝ беше казал, че я обича, нали? Не беше като да се постави в неизгодно положение.

Зави на последния ъгъл и изведнъж се озова по задник на земята. Отне ѝ миг, докато осъзнае, че са я ударили в лицето. А след това около нея се струпа банда мъже и удряха, удряха, удряха.

Тя зарита, замаха с ръце, закрещя, но тренировката не ѝ помогна много. Бяха десетина, всичките едри, и бяха затворили всякакъв път за бягство. Бързината ѝ не помагаше, както бе паднала. Опитът ѝ с оръжията не вършеше нищо, след като оръжията ѝ бяха изтръгнати.

Яростта ѝ бе подронена от унижението и страха. Беше черногвардейка. Как можеше да позволи да я изненадат? Как можеше да е толкова уплашена? Опита се да удари с юмрук, опита се да изрита, но ръцете и краката ѝ бяха затиснати. Замята се. Нечий крак я улучи в бъбрека. Черни звезди изригнаха в бели небеса. Не трябваше да е уплашена. Хората трябваше да се боят от нея. Нечие лице се надвеси над нейното, каза нещо, а тя шибна с глава напред и разби носа му, кръвта му я оплиска цялата. Изви нечия ръка и прекърши лакът. След това главата ѝ се блъсна в каменната настилка от удар, който така и не видя. После всички чувства заглъхнаха, понеже съзнанието се изплъзна от хватката ѝ… а ударите продължаваха и продължаваха, и продължаваха.

— Черногвардейци загиват. Смъртта е наш спътник — обърна се командир Железни към дребосъците в една от малките им сгради за обучение. — Вчера една от нашите загина. Лусия.

Оставащите двайсет дребосъци бяха получили свободна от дежурства нощ след смъртта на Лусия, но им бяха казали да са строени тук веднага на разсъмване, или ще бъдат изхвърлени. Всички бяха дошли.

— Лусия имаше малък шанс да успее да влезе сред нас. — Командирът помълча, докато думите му попият в главите им. — Това е така. Под суровата светлина на смъртта някои хора лъжат. Лъжат, защото се боят от смъртта и се боят, че когато те умрат, други хора ще изрекат истината за тях. Нашето предизвикателство е да живеем така, че истината да не ни смущава. Лусия не беше голям боец, но беше смела и доблестна и не заслужаваше да бъде убита от някакъв страхливец с мускет. Ние ще го намерим. Вече го търсим. И когато го намерим, ще го убием. Междувременно имаме работа. Ние сме Черната гвардия. Винаги имаме работа. Треньор?

Треньор Фиск излезе пред класа, но Кип погледна Круксър. Лицето на момчето беше като от желязо.

— Войната ще е вашият учител — каза треньор Фиск. — Отиваме на война. Както някои от вас може би знаят, Спектърът е решил да ни изпрати да защитим Ру. Виждахме, че това иде. Е, вече дойде. Бяхме планирали да имаме още две седмици тренировка, преди да изберем обучаемите от вашия клас. Особено след като Лусия беше убита. Но черногвардейците не стоят на място. И толкова по-добре впрочем. Финалният кръг на изпитанието е днес. Знам, че някои от вас може да са пострадали вчера. Съжалявам. Тежко е. Класът ви е сведен до двайсет. Четиринайсет ще станат обучаеми черногвардейци.

Помълча.

— Онези от вас, които бъдат отрязани, могат да опитат отново следващия сезон. И се надявам да го направите. Въпреки че взимаме два пъти повече новопосветени от обичайното, това беше неочаквано добър клас. Шансовете ви да минете следващия път са много добри. Ще бъдете поставени на върха на този клас, над наследствените. — Фиск се намръщи. — Сега всички, към полигона, бегом!

Когато стигнаха на бегом в колона, Кип видя, че има над две хиляди зрители, готови да ги гледат. От тях може би само една трета бяха пълни черногвардейци или черногвардейски обучаеми в годините пред неговия клас.

Осъзна, че не се е задъхал от бягането. Беше все още много далече от физическата форма на най-добрите ученици, но ставаше по-силен. Бавно.

Също така се радваше, че както му беше казала Тея днес, това вероятно щеше да е последното изпитание. Беше успял да скрие кинжала в тренировъчното помещение на Призмата, така че не се налагаше да го носи на глезена си. А там нямаше да влезе никой.