Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Да тръгваме! — подкани ги Круксър. — Лусия, следващия път пазиш тила.

— Дайте ми коридор за стрелба следващия път — каза Кип. — Имам луксин.

Продължиха на бегом. Кип вече се изморяваше, но съзнаваше, че само допреди няколко месеца изобщо нямаше да може да пробяга толкова много. Сега успяваше да не изостава от другите. Все пак щеше първи да се умори и първи да спре — но все още не спираше.

На следващото каре зърнаха група от може би десетина мъже, които се опитаха да ги пресрещнат, а след това спряха и изругаха, щом отделението зави и навлезе в илитийския квартал.

Колкото и да беше невероятно, минаха през илитийските зони без неприятности. Кип предположи, че тукашните банди все още не са чули за тях.

Не минаха през пазара обаче. Стражите там, които щяха да се ядосат на преминаващи въоръжени банди, щяха също толкова да се ядосат на няколко хлапета, които, изглежда, можеха да причинят неприятности. Тъй че Круксър отново ги поведе на юг.

— Мъже след нас — каза Лусия. — Петима или шестима, на седемдесет крачки.

Кип се обърна и веднага се почувства глупаво, че го направи. Вече знаеха, че той знае. Глупаво!

— Кип? Познаваш ли този квартал? — попита Круксър.

— Съжалявам, не.

— Някой друг? — попита Круксър. — Ако да, казвайте.

— Аз съм идвал тук — каза Ейрам. — Мисля, че мога… След мен.

Преведе ги през няколко благословено безопасни карета и Кип започна да си мисли, че може и да успеят да се приберат без повече боеве.

След това завиха на един ъгъл. Това, което изглеждаше, че ще ги изведе на открита широка улица, се оказа запушено с порта и вериги. Имаха само два пътя: тясната улица, по която бяха дошли, и една задна уличка между къщите. В уличката имаше поне двайсет мъже. Ейрам изруга.

— Някой да предпочита да падне с три места? — попита Кип.

Никой не отвърна. Това значеше „не“. Не и толкова близо до целта. Щяха да понесат боя, ако се наложеше, но никой от тях нямаше просто да се предаде.

Кип пристъпи напред.

— Полукръг — каза Круксър. — Аз взимам върха. Кип, след това ти заставаш на онзи камък, би трябвало да можеш да притеглят, докато ние се бием. Останалите, не пускайте никого в средата на полукръга.

Престроиха се, докато Кип мобилизираше волята си. Мъжете в уличката вече тичаха към тях, ограничени в тясното пространство. Кип не знаеше какво ще направи, докато не притегли голямата зелена топка в юмрука си. Беше глупаво. Ако имаше повече практика, сигурно щеше да измисли сто по-добри начина, но нямаше. Знаеше как да направи това добре. Беше невежото момче от Тирея, което не знаеше нищо по-добро. Щеше да им покаже.

Топката се изду, по-голяма от главата му, и Кип изпъна ръцете си напред с рев.

Зелената луксинова топка се изстреля напред на нивото на гърдите. Този път поне Кип не падна по задник от отката. В тясната уличка мъжете нямаше къде да се прикрият. Топката перна един от първите и след това започна да рикошира. Петима, десетима паднаха, докато останалите изскочиха в откритото пространство.

Кип протегна другата си ръка и събра синьото в една точка, готов да стреля.

Не можеш да ги убиеш! Синята разумност се вряза в дивотата на зеленото и Кип се поколеба. Почти изгуби концентрацията си, а синьото — напълно, но се овладя. Изстреля малки сини топчета по връхлитащите мъже, ниско в краката им. Един се опита да прескочи куршума, спъна се и падна по очи. Други бяха поразени в коленете и топчетата се пръснаха и изхвърлиха стъклени парчета през дрехите им.

Това се оказа твърде много за простите улични бандити. Когато навлязоха в обхвата, в който притеглянето на Кип щеше да е безполезно и числеността им щеше да им донесе победата, двама от нападателите се разколебаха. Бандитите побягнаха, без дори да спрат да помогнат на ранените си.

Кип припряно си сложи зелените си очила — глупаво! Беше забравил да си ги сложи по време на боя! — и притегли още зелено. Сътвори нова зелена топка и просто я задържа в ръце, като се стараеше да изглежда заплашително.

Ранените заотстъпваха, но надолу по уличката в полумрака между сградите Кип видя една слаба фигура, стоеше сама. Вдигаше нещо и надничаше покрай тътрещите се по уличката ранени.

— Кип — каза Лусия и го плесна по рамото. Усмихваше се широко, дяволито и радостно. — Ти си възхитителен! Това беше най-доброто…

В дъното на уличката нещо за миг блесна, последвано от облаче бял дим тъкмо когато Лусия пристъпи в полезрението му.

Нещо топло плисна в лицето на Кип, замъгли гледката му и той загуби зеленото. Лусия залитна към него, тежко, и докато го блъскаше — за част от секундата, — той осъзна, че нещо ужасно не е наред.