Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Задърпаха Кип на бегом, но той изведнъж спря и заяви:

— Аз съм Цветът.

— Това го разбрахме — каза Ейрам. — Не ставай лесна мишена обаче.

— Две карета, две! — каза Круксър.

— Можем да го носим — предложи Лусия.

— Ще трябва да се откажем поне от двама бойци за това.

Кип беше Цветът. Те бяха охраната му. Трябваше да го защитават. Беше съвсем просто. Не беше въпросът кой е най-добрият или най-умният, или кой е с най-висок ранг, въпросът беше кой има власт. И това беше Кип. Той не само имаше власт, а беше прав.

Тъй че се обърна и побягна в другата посока.

Последваха го ругатни — достатъчно мръсни, за да се изчерви, но той не слушаше. След няколко мига отново го бяха обкръжили. Пробягаха покрай изумения треньор Фиск и останалите дребосъци.

— Бандите са проблемът — каза Кип, след като го догониха. — Първият ни проблем са тирейските банди. Сечем три карета на север и ще се прехвърлим в илитийския квартал. Тогава можем да тръгнем през пазарите, където стражите не ги интересува откъде си, просто не искат там да минават големи въоръжени банди. Промушваме се между териториите на бандите и те ще трябва да се притесняват едни от други, вместо да се занимават с нас. — Запъхтя се. Трудно беше да говори, докато тичаше. — Круксър, дай ми очилата си!

По-голямото момче му подаде сините си очила. Кип задържа първо своите зелени на очите си и се загледа в боядисаните в бяло здания по пътя напред. Избута зеления луксин от дясната си страна, притегли от синия и го задържа в лявата си ръка.

Не беше подготвен за това, което му причини. Спокойната и хладна рационалност на синьото удари нервността на зеленото като връхлитащи една в друга конни редици.

— Круксър, ти водиш, поеми го — каза Кип.

Мигаше бързо и тръскаше глава. Слепоочията му се бяха стегнали на възли, за миг главата му щеше да се пръсне от болка. С усилие на волята се опита да отдели двата луксина вътре в себе си.

Уличката напред потъмня — петима мъже изведнъж се появиха и я преградиха. Бяха въоръжени с тояги и вериги. Дребосъците се струпаха около Кип и блокираха коридорите му за стрелба.

— Разкарайте се или ви отидоха главите! — извика Круксър, без да спира. Преградилите уличката биячи не мръднаха.

— Едно и две! — извика Круксър, обявяваше целите си.

— Четири! — каза Лусия.

— Три! — викна Ейрам.

— Пет! — заяви Тея.

Което, разбира се, остави Кип без работа.

Едно беше най-едрият, дебел космат тип, който беше заел средата на уличката. Стоеше разкрачен, вдигнал глава и уверен, че тези дечица ще забавят. Сигурно тежеше поне два пъти колкото Кип. Надигна тоягата си.

Круксър ускори в последната секунда, завъртя се да изпълни страничен ритник, лявото стъпало мина зад дясното, а после дясното заби с невероятна сила. Беше труден ритник дори за изпълнение от място, но силата му нямаше равна. Кип никога не беше виждал някой да го изпълни на бегом.

Но ритникът се оказа красив. Улучи дебелия в средата на гърдите, надигна от земята цялото месесто туловище и го запокити назад все едно го удари гюле. Тоягата му отхвърча настрани и се завъртя във въздуха, а Круксър вече се разгъваше отново. Въртящ заден ритник, висок и без усилие, петата му се натресе в шията на номер две… и той рухна, като се усука във веригата си.

Тея забави, преди да стигне до мършавия си противник, но реагира почти толкова бързо, като имитира замахване с юмрук към лицето на мъжа, след което го изрита в слабините. Когато той се преви от болка, лицето му се натресе във вдигащото ѝ се коляно.

Лусия се опита да влезе в бой със своя обект, но мъжът беше повече притеснен от Круксър. Круксър прихвана тоягата му с кръстосан блок, след което смъкна ръцете си надолу, за да го сграбчи. Но типът издърпа ръцете си назад твърде бързо и успя да задържи тоягата.

Круксър обаче го изрита в пищяла и мъжът рухна. След миг Круксър беше отгоре му, с едното стъпало оплетено в крака му, а с другото — на коляното му. Можеше да го осакати за миг само с изместване на тежестта си.

Вместо да го направи се огледа как се справят останалите. Кип дори не беше видял как Ейрам се бе оправил с противника си, но мъжът беше паднал. Никой от бандитите не изглеждаше във форма за още бой.

Круксър се ухили, подивял, ликуващ, чаровен. Приличаше на момче, което не може да повярва, че обучението му наистина върши работа. Че е станало това, което винаги се е надявал да стане. Беше невинно изражение, знаеше Кип. Сякаш пропаст се отвори между него и по-голямото момче. Круксър беше обучаващ се воин, но все още не беше воин. Щеше да стане чудесен воин, но също така беше добър човек. Нямаше да загуби великолепието си, но щеше да изгуби тази радост, когато видеше да се пръскат глави, когато започнеше да гледа как приятелите му се гърчат с разпрани кореми, когато чуеше как враговете му скимтят и треперят, докато издъхват твърде бавно.