Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Паднаха заедно. Кип я улови и тя остана в ръцете му. Половината ѝ шия бе откъсната от куршум на мускет, тялото ѝ все още не съзнаваше, че смъртта е безвъзвратна, и бликаше кръв, кръв, кръв…

Не помръднаха. Някой изпищя. За първи път дори Круксър не знаеше какво да направи. Издърпа отчаяно Лусия от ръцете на Кип и я задържа в прегръдката си.

След две минути черногвардейците пристигнаха. След това имаше заповеди, разпити, въпроси, на които Кип отговаряше изтръпнал. Черногвардейци, снабдени с най-смътното описание, затичаха да се опитат да заловят убиеца. Кип стоеше замаян. Някой му беше дал кърпа и той изтри повечето кръв от лицето си. Все още държеше окървавената кърпа и не знаеше какво да прави.

Погледна Круксър, който още прегръщаше тялото на Лусия и плачеше, и разбра, че я е обичал.

Милостиви Оролам!

А Кип продължаваше да си мисли най-глупавото нещо: „Дори не чух изстрела. Дори не го чух.“

Карис смяташе, че знае къде точно ще е Гавин. Ако не беше в стаята си, значи бе притеглил парашут и беше скочил от кулата на Призмата. Обичаше да го прави. Показност. И понеже никой не беше знаел, че той бяга, никой нямаше да е докладвал, че е напуснал. Нямаше да са знаели, че е било важно.

Първо обаче провери в библиотеката, просто в случай, че греши. Мина покрай стаите за практика, откъдето чу момчешки гласове — ругаеха, когато притеглянето им не успяваше. Провери личното помещение на Гавин за тренировки под кулата. След това тръгна към приземния етаж. Мина по Стеблото на лилията, срещу потока хора, които идваха всяка сутрин по изгрев-слънце, за да работят в седемте кули на Хромария, и продължи през острова. Знаеше, че другите черногвардейци вече са се развърнали по двата острова и го търсят. При обявената война никой от тях нямаше да е доволен, че Призмата е някъде сам и без охрана.

И все пак Карис се чувстваше странно жива. Чувстваше се сякаш за първи път от години има бъдеще. Животът беше възможен. Обещаващ.

Тръгна към източния залив. Рибарските лодки вече бяха излезли, макар едва да се беше съмнало. Мъже и жени по брега трупаха пластове водорасли, за да изсъхнат на слънцето. Отливът тъкмо започваше и тя видя няколко пияни моряци, които се клатушкаха на път към корабите, явно попрекалили заради седмиците или месеците лишения, които ги чакаха в открито море.

Група роби на галера, оковани с вериги, също крачеха към корабите. Изглеждаха здрави и чисти, макар и без грам тлъстина. Някои корабовладелци бяха по-грижливи за робите на галерите си от други. В края на краищата болни или слаби роби не гребяха толкова бързо, а напрегнатите отношения с Илита и липсата на войни бяха вдигнали много цената на робите през последните десет години, което правеше много по-скъпо придобиването на нови.

Някаква миризма привлече вниманието на Карис и тя неволно спря пред малък дюкян, в който не беше влизала от години. Вътре къкреха съдове с копи и по това време на утрото миризмата беше освежаваща и прелестна. Особено ако си стояла будна почти цяла нощ.

— А, любимата ми черногвардейка! — каза Джалал, дребен, но кръгъл като топка илитиец. Последния път, когато бе идвала тук, май имаше повече зъби. — Стражеви капитан… — Той щракна с пръсти.

— Белодъб — довърши тя с усмивка.

— А, да! Ще ме прощавате, но мисля, че с това ще намеря изкупление! — Грабна евтина глинена чаша и резен лук и плисна в нея копи. Изля част от горещата димяща течност в чиста чинийка, разбърка я, изля я обратно в чашата, после повтори преливането, докато копито не доби съвършената температура. После извади парчето лук и сложи половин лъжичка илитийска захар.

— Великолепно — каза Карис. — Запомнил си.

— Истинските копеджии никога не забравят предпочитанията на клиентите си. — Почука се с показалец три пъти по челото. — А! — После извади една кифличка, точно от тези, които Карис обичаше. — Да?

Тя се усмихна.

— Ти си истинско чудо. — Беше съвършено. Точно както преди години, а копито беше чудесно.

Плати, почувствала се съживена от стимулиращата напитка и храната, и тръгна към Хълма на Ибон. Там имаше едно имение с великолепна гледка към залива и изгряващото слънце. Дазен ѝ го беше показал в началото на връзката им.

Не беше почукал на вратата — не беше чак толкова възпитан. Вместо това ѝ показа как да се изкатерят на оградата, а оттам на куполния покрив на една съседна къща. Беше тихо и за едно младо момиче — непослушно и палаво.

Там се бяха целунали за първи път, след като цяла нощ се бяха държали за ръце и си бяха говорили.