Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Тъй, кой е първият? — попита бързо Кип. „Масло върху водата, Кип, масло, което да заглади развълнуваната вода.“

Треньор Фиск го изгледа ядосано, след което изръмжа:

— Винсен! Ти си! Кого предизвикваш?

Винсен беше дванайсети между новобранците. Планински париец, но без обичайната за тях висока тънка фигура. Имаше доста тлъстина и беше един от по-младите дребосъци. Беше странен — понякога гениален, понякога — ужасно глупав. Според Тея следващата година щеше да е страховит. Тази година обаче шансовете му да се справи бяха ужасни. Не беше боец, от когото да те е страх. Кип изведнъж се намръщи, осъзнал, че всъщност описваше и себе си.

— Трошача — каза Винсен.

— Трошач — каза момчето, щом двамата тръгнаха към адския камък, — аз ще стоя на място и ще се опитам да притегля. Ще се проваля. Просто ме удари силно с една от онези твои зелени топки, нали? Изкарай ми въздуха. Приеми поражението ми.

— Какво? — попита Кип невярващо.

— Ще се постараеш да изглежда добре, нали?

След това треньор Фиск застана пред тях и попита:

— Цветове?

— Какво?

Кип имаше чувството, че вече не разбира нищо.

— Това е последният двубой — каза треньор Фиск. — Имате достъп до всичките си цветове. В предишните изпитания беше важно да се научите да се оправяте с добър и лош късмет, но искаме това днес да е честно изпитание на реалното ви бойно умение. Кип, знам, че притегли червено веднъж, но така и не го обяви.

— О, добре! — отвърна Кип. В разговорите си с Тея се бяха съгласили, че Кип трябва да запази полихромията си в тайна колкото може по-дълго. Разбира се, ако го пазеше в тайна прекалено дълго, просто щеше да загуби двубой, който е могъл да спечели. Обръщаш картата и играеш. — Мм, синьо и зелено ще е чудесно. — Възможно беше не всички да помнят какво беше станало преди няколко седмици в двубоя му с Феркуди, или да са помислили, че е било случайност.

Винсен и Кип заеха местата си в тъмното. Притиснаха пръсти към адския камък, за да е сигурно, че са изцедили луксина от себе си, въпреки че треньор Фиск не натисна пръстите им много силно. Отдръпнаха се и след няколко мига капаците от цветните кристали горе се смъкнаха и целият кръг бе огрян от сини и зелени лъчи.

Зачуден дали Винсен не се опитва някак да го подведе, Кип все пак притегли благонадеждната си зелена подскачаща топка на съдбата. Наистина трябваше да измисли повече техники на притегляне. Трябваше уж да е нещо като полихром, а малкото, което правеше на упражненията си с Тея и Железни, едва ли го беше научило на нещо ново; правеше го по-добър в това, което вече знаеше, но не знаеше дали това ще е достатъчно. Странно как докато ставаше притеглящ, като че ли последното, за което му оставаше време, беше да…

Срещу него, в ръцете на Винсен, се оформяше син кривак. Беше почти довършен, когато го изтърва. Луксинът заблещука и се разпадна, а Винсен се стъписа.

Зелената топка бе готова. Кип я изстреля право в корема на Винсен.

Момчето се мъчеше да притегли нещо отново, а топката на Кип профуча между ръцете му и го принуди да изтърве това, което създаваше. Винсен изпъшка и падна, щом топката изби въздуха от гърдите му.

Кип притича до него и стъпи на врата му. Свирката изпищя и учтиво ръкопляскане поздрави победата му.

Кип помогна на Винсен да се изправи. Момчето отпусна глава.

— Благодаря ти — каза без никаква тъга.

— Какво… какво беше това? — попита Кип.

— Не казвай нищо на треньора — отвърна бързо момчето. — Аз съм роб, Трошач. Собственикът ми има ужасна нужда от парите, които щеше да получи от мен.

— И? — каза Кип. „И ти продаваш мача?“

— И майната му.

Момчето можеше да не получи друг шанс да се обучава. Собственикът му…

— Ще ми направиш услуга, нали? — каза Винсен. — Влез. Ако съм загубил от някой, който влиза накрая, не е толкова зле.

— Ще се постарая — обеща Кип. — Ей, Винсен? Колко си добър?

Винсен се ухили.

— В добър ден ли? В първата петорка. Светлината да е над теб, Трошач.

Разделиха се и Винсен тръгна към някакъв втрещен и облян в сълзи благородник в тълпата. Кип щеше да изпита съжаление към собственика, ако не знаеше, че по някаква причина Винсен го мрази толкова, че да рискува собственото си бъдеще. А Винсен изглеждаше свестен.

Случката беше напомняне. Кип си мислеше, че е в центъра на всичко. Всичко се свеждаше до него… а имаше трагедии и комедии, които минаваха пред очите му и той не ги виждаше.

Следващият беше деветнайсет и след като момичето беше точно под него, Кип реши, че ще отдъхне. Деветнайсети номер се казваше Тифаир и беше точно на мястото, което заслужаваше, според преценките на Тея и Кип. Тъй че щеше да опита за шестнайсет и после за тринайсет. Да извадиш два пъти късмет беше много по-вероятно, отколкото три или четири пъти.