Брент Уийкс - Заслепяващият нож

След това тя беше казала, че ако я докосне отново, ще го убие. Че бил твърде груб… или нещо такова.

Просто не ѝ харесваше да признае колко ѝ харесва. Слаба беше в това. Свенлива. Можеше да се бие обаче. Беше помолила началниците им да я преназначат след онази единствена любовна среща, но не им беше казала защо. Твърде смутена беше, твърде слаба. Бяха ѝ отказали.

Оттогава той не я беше докоснал обаче. Беше добра с кама, добра с пистолет и добра в злобата. Все пак не можеше да престане да си представя как ще я върже отново. Обикновено, след като беше имал жена веднъж, губеше интерес към нея. Не и с Ния. Може би това беше любовта?

Оролам да му е на помощ. Младият мъж вече губеше себе си в картата, а дори не бе докоснал все още всички…

Кутрето му, долу вдясно, подчервено и червено, и почти в същия миг средният му пръст докосна горе в средата, жълтото.

Всякакво безпристрастно проучване на механиката на картите и как те свързваха един притеглящ с обекта му бе заличено в пороя на накърнените страсти на Вокс и всеотдайността на Вокс. И искрящото наметало на Вокс.

Мятам торбата си през рамо и тръгвам след Ния по кея. Мразя морската воня на гнили водорасли, винаги съм я мразил. Но е хубаво да слезеш от корветата. Мразя корабите. Ако се бях задържал по-дълго, щях да съм разпорил онзи гангренясал капитан от слабините до гушата. Мисълта докарва усмивка на лицето ми, както и полюшващите се бедра на Ния пред мен. Задникът на Ния може да накара луксиати да заругаят и евнуси да се надървят. Компенсира лицето ѝ, предполагам.

Ния намества раницата на гърба си и наглася колана си. Изпъва пръст надолу, докато го прави. Малък знак на одобрение на моето одобрение.

Засмивам се. Ния обича да флиртува.

Дори не сме напуснали още митницата край пристанището, когато Ния се покашля. Това е сигналът, че са ѝ предали заповедите. Началниците ни винаги предават заповедите си на нея. Мислят, че е по-добра от мен, не знам защо. Това ме държи привързан към нея обаче. Сдържа ме да не я нараня, така смятат. Сякаш бих я наранил.

Тя продължава да крачи пред мен. Не ми казва какво е съобщението, не ми го показва. Тъй или иначе е кодирано, шифър, на който не са ме научили и на който Ния отказва да ме научи. Умна жена, понякога.

Поглеждам нагоре към Хромария. Гледката ме изпълва с гняв и омерзение. Изхвърлиха ме още първата година, тринайсетгодишен, и за какво? Заради една котка.

Кой обича котки? Котките не могат дори да ти отвърнат с обич. Защо бяха решили, че проклетото животно струва повече от мен? Бях начеващ зелен притеглящ. Не може да са знаели колко специален ще се окажа, но кой би захвърлил какъвто и да било притеглящ заради една котка?

Все пак котката ме научи на нещо. Научи ме да съм внимателен. Безценно качество в работата ми. Точно затова съм жив все още, след цели двайсет години. Първите ми трима партньори не бяха толкова внимателни като мен. Последния път едва спасих наметалото на Гебалин и не успях да го издърпам от огъня, преди да загуби шест пръста скъпоценна ширина от пеша. Наметалото вече винаги ще отива при някой нисък като Ния. Винаги е било доста трудно да се намерят светлоцепи… сега матроната ми ще трябва да намира нисък светлоцеп.

Не е мой проблем.

Надявам се само тази работа да уязви Хромария. Атират е много по-снизходителна към малките ми чудатости, отколкото щяха да са Оролам и неговият Хромарий. Зелената богиня не оковава онези, които я обичат. Атират ме спаси от живот в самоненавист. Дава ми свобода, приемане. Този добитък тук, тези роби никога няма да познаят това.

Митничарите не ме спират, не претърсват торбата ми. Макар и да имат право да го правят, множеството преминаващи хора прави невъзможно да спират ефикасно всички. Вместо това правят случайни проверки, издърпват хора от опашките и претърсват за „плъша трева“, за скъпоценни камъни, за шафран, за всякакви стоки, които са достатъчно малки и достатъчно ценни, за да може да се прекарат контрабандно без мито и някои да натъпчат джобовете си с цяло състояние.

Може би не изглеждам точно този тип, макар че според опита ми контрабандистите изглеждат точно толкова опърпани като мен. Брадата ми най-малкото се нуждае от ново намазване. Ако мога да намеря аташийски бръснар, ще си преправя брадата изцяло — разплитане, мънистата се махат, сресва се, масаж на лицето, боядисва я да прикрие кичурите сиво, после я сплита и свързва отново, със златни мъниста може би, вместо синьото стъкло, което нося сега, може би малко златна жичка, вплетена в нея. Златна жичка, точно така ще се възнаградя за тази работа, каквато и да е тя.